„Добре — каза цигулката. — Утре ме вземи със себе си. Когато те пуснат да се простиш с него, му прошепни като предсмъртно желание да поиска да посвири пред тълпата. А когато потърсят цигулка, дай мен.“
Студентът каза предсмъртното си желание. Навалицата зашумя. Донесоха му цигулката. Настана мъртва тишина. Само бесилката безсилно поскърцваше, защото предчувстваше, че е изпуснала жертвата си.
Момъкът засвири. Мъхнатият тъмен глас се разля като виолетов здрач над площада. Жените заплакаха. А след тях и навъсените мъже, и войниците, и палачът, и кралицата, която гледаше от балкона. А когато и очите на краля започнаха да примигват често, кралицата помоли:
– Помилвай го! Най-голям грях е да убиеш човек, у когото свети пламъкът на гения.
И кралят го помилва.
Момъкът галеше цигулката и в забрава питаше:
– Но нали ти беше няма? Мъртва?
„Понякога е нужно да ти дадат назаем малко любов и истинска, а не дървена душа, за да се съживиш — въздъхна цигулката. — Печалното е само, че някои разбират това едва в предсмъртния си час, а някои въобще не го проумяват никога.“
И някаква жалост към всички хора — нещастни и щастливи, болни и здрави, бедни и богати, обхвана писателя и той извади розата от рибешкото царство, намери ваза, подреди я и я остави върху нощното шкафче край Мартиното легло, за да я види тя, когато се събуди. Защото Марта вече спеше без преструвки и хълцаше насън, и беше нужно Матев да я приласкае и отмахне тъжните й сънища.
На сутринта отново всички почнаха да се преструват на незасегнати, на хора без проблеми.
Единствен Борис не излезе от покоите си. Наложи се Бояна кротко да почука, за да му поднесе закуска. И тъй като той гледаше отнесено, тя го помоли да се подкрепи с чудесен билков чай, направен по старинна рецепта. Борис отпи и каза:
– Ти да не си решила да ме тровиш?
– Защо? Не е ли хубав? — се удиви Бояна и сама опита чая.
Борис призна, че първата глътка му се сторила неприятна, но после сякаш топъл мед се влял в тялото му и събудил душата му.
– Отлично — усмихна се Бояна и Борис изведнъж видя, че устните й са коралови, зъбите — мерджанови, клепките — босилкови… и че тя е много, много хубава.
– Какво е това чудо? С какво ме напои? — се разтревожи Борис.
– С любовен еликсир — засмяно отвърна Бояна и излезе.
„Омръзнали са ми чудесата на тая къща — с раздразнение отбеляза Борис, но начаса си даде сметка, че мъката му е стихнала, а на това отгоре — че се е появило у него желание да говори с Бояна, да я гледа, да разбере каква е тя. — Я стига! Аз да не съм Ромео? Довчера влюбен в Розалинда, едва зърнал Жулиета, и се втурнал да мре с нея. Да прощава уважаемият Шекспир.“
И Борис бързо се приготви и заслиза по стълбите с някакви неопределени желания — искаше му се и да се озове тутакси на морския бряг, да погледа делфините, и да се занимае с декора на своя филм, и едновременно с това да слуша тиктакането на часовника в антрето пред стаята на майка си. И в тоя миг го срещна госпожа Маца Писанска и му се изсмя. Това всели у младия мъж митичен ужас и той изхвръкна от дома, и не се върна цяла седмица.
А в тази седмица се случиха какви ли не събития. Най-първо дойде Барбароса, довлече един товар фрезии за Марта и поиска да говори с господин Матев.
– Със сина ми ли или с мен?– пожела уточнение писателят.
– Разбира се, с вас. Какво има още да разискваме със сина ви? А вие бяхте добър към мен и аз ви дължа обяснение.
А, не, не, не! Безмерно търпеливият и благороден дух на Матев вече посрещаше с отвращение разните закъснели извинения и оправдания. Не искаше. Не искаше. Не искаше да слуша. Но как да вдигне този двестасантиметров тип, който навярно тежеше колкото бивол, и да го запокити през прозореца? Пък и да признаем — не бяха такива обноските на достойния мъж Матев. А който е добре възпитан — пати. И е принуден да изслушва всякакви небивалици. Червенокосият гигант ги ръсеше обилно. За да изясни произхода си, той почна от средновековната история, където са безчинствали поне шестима Барбароса — крале, владетели, сарацински пирати. С кого по-точно се отъждестви той, не се разбра, но че бил пропаднал в някакви кладенци на времето, когато се сражавал с двуръчния си меч, било вън от всякакво съмнение. И като се озовал в незнаен век и под властта на учения Евров, взел името му за известно време. А после… после срещнал Снежното момиче. Снежанка. Неговата въжделена мечта. И чужда годеница. Това пък било просто непоносимо. Още повече че тя самата не само не се изненадала от появата му, но и твърдяла, че я е предизвикала.