И Матев бе поласкан, че толкова точно помнят произведенията му. И през ума му мина лъстивата мисъл, че ненапразни са усилията му, а това го подтикна да иде в кабинета си, да поработи с удоволствие две седмици, за да направи разказ със странно заглавие: „За змейовете и вампирите, за Лала и Лало, за потомството“. Той почваше така:
Писателят Матев прочете на глас:
– "Мило потомство! Ако не си станало по-справедливо, по-миролюбиво и, общо взето, по-разумно, отколкото сме ние (или бяхме) — и тогава няма що — върви по дяволите!
Изразявайки това смирено пожелание, с дълбоко уважение.
Аз съм (или бях)
Твой…"
– Алберт Айнщайн! — изрече с неизразима гордост великата певица Марта Матева и продължи с възторг: — Отбележи, Матьо, той казва: „Твой Алберт Айнщайн“. Да, така казва моят любим гений Алберт Айнщайн.
Мъжът й прие възторга с подозрение:
– Доколкото си спомням, твоят любим гений беше Алесандро Скарлати.
– Скарлати е композитор, следователно няма никакво намерение да съперничи на Айнщайн, освен това никъде не е писал „Твой“. А пък Айнщайн, значи, е мой! И аз го обичам.
– Дори и когато те праща по дяволите? — се заинтересува дъщеря й.
– Че той не праща мен! — с учудване възрази Марта. — Той много добре знае кого да праща по дяволите.
Писателят Матьо Матев, по съвместителство съпруг на Марта (тя твърдеше, че е обратното), реши да я раздразни по възможно най-любезния начин:
– Моля разясни ми най-сетне следния въпрос: ти уж постоянно се грижиш за целокупното човечество, а едновременно с това винаги подчертаваш, че нямаш нищо общо с него.
– Аз нямам нищо общо с побърканото човечество, но тъй като все пак то притежава две-три капки здрав разум…
– Доколкото си спомням, ти веднъж предложи на учени-психиатри вместо да лекуват лудостите, да се опитат да ги засилят, за да се види дали „точката им на кипене“ няма да доведе до скок в човешкото мислене…
Марта се прозя преднамерено:
– Аз колкото предложения мога да предложа, ако седнат да ги изпълняват…
Писателят Матев явно държеше да продължи развлечението.
– И какво е последното ти предложение?
– Най-после човечеството да стане такова, каквото трябва да бъде — решително заяви Марта.
– Например?
– Да се отърве от всекидневните, всеобщи и всевластни лудости.
– Кои по-точно? — поиска да знае дъщеря й.
– Погледнете отстрани: някой немислещ и неотговорен дори пред собствената си съвест нарежда да бъде пресушено някое блато. И подчинените му — слепи и глухи — се втурват да изпълняват. И през ум не им минава подозрението, че началникът им е взел неправилно решение, а когато настъпи екологична катастрофа, всички много зачудени се питат как тъй е станала. И след като съборят паметници на културата, се питат, и след като разболеят цяла детска градина, и след като построят завод, който бълва отрови съвсем безсмислено, от него няма никаква печалба, ни полза… И ако някои добросъвестни писатели се опитат чрез силата на словото да освестят публиката, в крайна сметка те сами осъзнават, че говорят на глухи, и се обръщат към децата, като хранят крехката надежда, че младите сетива още не са загрубели, че свежата памет ще съхрани воплите им и най-най-най-после ще израсне поколение, което няма да повтаря грешките на по-възрастните.
Матев изпрати с въздишка речта на жена си и уморено попита:
– Не ти ли омръзна да надничаш в мислите ми? Не разбра ли най-после, че аз рано или късно ти ги съобщавам гласно…
– Или ги написваш тайно от мен и аз трябва да чакам, докато се наканиш да ми ги прочетеш.
Матев се засегна:
– Да, аз пиша тайно! Издебвам мига, когато си в Нова Зеландия, Финландия или Еквадор, заключвам се, с трескава скорост съчинявам, само и само да не ме усетиш и…
Марта много нежно го целуна и го загледа с умиление, свъсеното лице на Матев започна да се изглажда. Като се мъчеше все още да запази хладно изражение, Матев се заслуша в ласкавия глас на жена си:
– Аз се напрягам чак от другия край на света да разгадавам мислите ти, защото те обичам. Виждам идеите ти, радвам се, но изпълнението им е чисто твоя работа, в която никой не може да се меси, и ще ми струва усилия да вниквам ред по ред в изложението им. Не е ли по-лесно да прочетеш написаното?