Поласканият Матев с последни сили задържаше останките от раздразнението си:
– Като че ли си неграмотна!
– Но на мен ми доставя удоволствие да чувам гласа ти — с подкупваща усмивка възрази Марта, примъкна табуретка в старинен стил (в нейно отсъствие Матев бе обзавел кабинета си като приемна на бенедиктински абат), опря гръб о гърба на мъжа си, намести главата си на рамото му и рече. — Слушам те.
Не може да се каже, че на бедния Матев бе особено удобно, но той започна:
– "Начин да бъдеш щастлив и такъв да останеш, има само един — не се удивлявай на нищо." Да, лесно му е било на римлянина да раздава съвети. „Не се удивлявай!“ Аз пък все се удивлявам. Е, навярно не съм достигнал възрастта, когато удивленията излизат от употреба, но като си помисля — дали е щастлива тази възраст? Засега съм доволен от моята — почти двайсет и пет. Не съм наивен, струва ми се, не съм и глупав. Но как да не се удивлява човек на такова нещо: в най-страшната жега, в най-голямата оскъдица на вода, при най-драстичните заплахи на закони и разпоредби, някой смее посред бял ден да пере килим, и то на двора, съвсем на показ. Кой е този безумец смел? Една жена. Хубава, приятна… и някак особена. Какво й е особеното? Я да помислим. А! Тя няма възраст. От оная категория е, за която Марти Ларни казва: между двайсет и две и осемдесет. И още кой се мержелее върху килима? Русо скокливо момченце на дванайсет-тринайсет години. Двамата се забавляват чудесно. Пуснали маркуча, шляпат с боси нозе, смеят се, въобще, добре се развличат. Да видим докога.
– Добър ден. Имам неприятното задължение да ви глобя.
– Урааа! Ще ни глобяват! — виква момченцето.
– А защо? — усмихва се жената.
– За разхищение на питейна вода — строго заявявам аз, вадя легитимацията си и кочана с квитанциите.
– Значи сме разхитители? — с възторг произнася жената.
А детето — с невинен глас:
– И сме по-важни разхитители от завод „Оникс“? — и след като среща гримасата ми, която иска да рече: „Как си позволявате?“, то продължава още по-невинно: — Не, не вярвам да сме ги надминали. При изпирането на килима за един час ние ще употребим 632 литра вода, а завод „Оникс“…
– Неее — ласкаво го прекъсва жената. — Тоя килим ние ще го перем поне сто и трийсет минути.
– И пак няма да догоним завод „Оникс“, който за минута…
– Почакайте! — възмутен възкликвам аз. — Оставете на мира завод „Оникс“, той е държавно предприятие. Обяснете защо ще перете цели два часа този чист вече килим…
– Ами… нали ще ни глобите — продължава да ме залива с усмивки жената — така ще ни излезе по-евтино глобата, а освен това ние също сме държавни.
– Да, държавни сме! — с гордост потвърждава хлапето. — Ние сме граждани на тази държава. Може ли да има по-държавни хора от нас?
Ааа, това хлапе ми се вижда твърде странно. Макар че… погледнато отстрана… обикновено хлапе, даже и коляното му е одрано, както се полага на екземпляри от неговата възрастова група.
– И тъй като сме съвсем държавни хора и безмерно честни данъкоплатци, моля заповядайте да си получите глобата — прелюбезно ме кани жената. Отваря тържествено вратата на къщата и ме повежда по стълбището.
Аз се обръщам към момчето, което остана на двора:
– Ако обичаш, веднага спри водата.
– Невъзможно! — важно заявява то — Щом Лала е решила да ви прави компания, аз, докато чакам, ще полея слънчогледите. Надявам се, известно ви е, че за да израсне един слънчоглед, необходими са му средно петдесет литра на…
Аз се втурвам разярен от тая наглост, затварям крана, хващам за ръка хлапето и го вкарвам насила в къщата. Тъй наречената Лала ни гледа с възторг и ни настанява в хол, така обилно окичен с висяща, пълзяща, виеща се и, както ми се струва, дори клокочеща зеленина, че аз неволно замижавам и признавам пред себе си: това не е за вярване. А Лала казва:
– Лале, донеси води.
– Всички в тая къща ли се казват Лали? — успявам да попитам аз.
– Защо? — учудва се тя. — Аз съм Лала, той — Лало.
– А баща му?
– Той е в океана.
– Моряк?
– Не. Прави чинии.
Изправям се, готов да изчезна. Тя снизходително ме докосва и ме облива с блаженство. Аз се отпускам в креслото зашеметен. И като в просъница чувам гласа й: