Първа се завърна малката и заподскача:
– Татко, ти ни преби! Ти си върховен, много те обичам.
След нея пристигнаха младоженците. Те му поднесоха колекция лули, огнива и кремъци в кожени кесийки. Бяха по-сдържани от Мария, но гледаха на Матев с възторг и нежност.
Допадна и на Марта, придружена от питомен гепард. Тя оповести:
– Не се стряскайте. Знаете коя е стопанката му. Тя, Винех, Александър и Белята ще бъдат тази нощ у нас. Сами поискаха. А Евров е зает и ти изпраща, Матьо, ей това — и тя подари на мъжа си шестоъгълно късче топаз. И се засмя: — Твърди, че било печатът на цар Соломон. Блазе ти. Сега разни духове ще ти бъдат подвластни.
– Бързо извикай някой дух и го накарай да ме направи голяма като него! — (Явно ставаше дума за гепарда.) Маца Писанска издаваше нареждания, възкачена на рамката на една картина, която изобразяваше крилат кентавър с трънен венец и паун в ръката. (Матев обичаше модерното изкуство.)
– А после как ще се катериш по картините и завесите — я отрезви Марта и показа на гепарда къде да се установи.
– Това пък защо е? — Матев посочи с очи гепарда.
– Нещо като визитна картичка на госпожа V.
„Горкият Винех — си помисли Матев. — На мене поне не ми стесняват къщата с такива едри зверове.“
Но изглежда Винех не само че не го стесняваха зверовете, но го и радваха. Още щом влезе, той се запъти към гепарда, облегна се на него и накара Мария да му завижда. Госпожа Вещицата, както всяка вещица, предпочете да стои до огнището, тоест — до камината. Александър С. се настани в стола-люлка всред Мартиния цветарник — навярно искаше да си представи, че е на експедиция в джунглите. Борис отведе доктор Беля на безопасно място — на ъгловия диван, там наоколо нямаше нищо, което би могло да бъде строшено, и подхвана разговор, за да му отвлече вниманието. И тъй като компанията окупира целия обширен хол, Бояна се зае да помогне на прислужницата в разнасянето на питиетата. Малката Матева се примъкна по-близо до обожавания от нея доктор Беля, Матев обикаляше гостите, като се стараеше всекиму да окаже внимание, а Марта застана в средата и обяви:
– Ако се държите така важно и сериозно, ей сега ще ви изтанцувам едно фанданго, може и трепак.
И всички се усмихнаха, и се приближиха един към друг, и Александър каза:
– Ето как шегата сближава хората.
– И то кои хора! — възкликна Марта. — Вие, упълномощените от цялото човечество да намерите най-добрия път за неговото развитие.
– За оцеляването — със скръбен глас напомни Матев.
– Всички ли мислят така? — ги изгледа Марта.
Хм. Може би не точно така, но… никой не наруши мълчанието.
– И си въобразявате, че тази безотказна система за възпроизвеждане — животът, е застрашена? Че някакво си смахнато човечество ще попречи на вселенската неумолима склонност към движение и растеж?
– Нашата мисия е по-скромна — отвърна доктор Беля. — Стараем се да съхраним човешкия вид, да го запазим от злините, които той сам е сътворил.
– И е въвлякъл в гибелния кръг всички обитатели на планетата — допълни Александър.
– И мене, значи! — се възмути мадам Писанска. — Аз казвах ли ви, че ще свършат света?
Госпожа Вещицата се разсмя и се обърна към котката:
– Не се разстройвай, няма да е скоро. — И продължи: — Но ние сме тук не за да леем сълзи и да тревожим невинните създания, а за да благодарим на нашия приятел Матьо Матев за добрата идея, която може би е изход…
– Коя идея? — не се стърпя Марта.
– Тази, че ако периодично Земята бива обгърната от облак от добри мисли, иначе казано, от положителна енергия, то би могло в даден момент да се получи трайно енергийно поле, което би съдействало не само за подобрението на отношенията между хората — главна спънка за преуспяването на човечеството, но и би подпомогнало всичко, което носи в себе си живот. Известно ви е, че семена, облъчени с топлината на човешката ръка, покълнват по-бързо, израстват по-здрави и едри. А колко по-силна е мисълта, облечената в доспехите на думите мисъл, въоръжената с бляскавото оръжие на музиката мисъл, прикритата под шарката на багрите мисъл, препускащата върху бойната колесница на науката мисъл…
– А как ще ги заставите да мислят заедно, да мислят добро? — се осмели да я прекъсне Борис.
– Това е трудното — призна госпожа Вещицата.
– Какво пък толкова? — възрази Марта. — Аз ще ги помоля. И както се е изразил в едно от произведенията си моят мил съпруг, ще им напомня, че е време да станем богове и да засеем с разум звездите — и устните й сякаш зарониха роса: