– Брееей! — дочу се изпод дивана.
– А за някакви си чортелеци и дума нямаше да стане…
– Брееей! Нека те да те окадят, пък да видим тогава.
– И въобще, хайде да престанем да се правим на дивни и чудни, да седнем най-после да вечеряме…
– Върна ли се прислужницата? И Борис го няма още. Няма да ям! — заяви Марта.
– Добре. Не яж — със съскаща любезност се съгласи Матев. — Ние пък ще ядем. Вечерята е студена и е сервирана отдавна. А на тебе ще ти пожелаем лека нощ и приятни сънища.
– Да, много приятни! — Марта седна до рояла и запя старинен романс „Прогонихте съня от моите очи“.
– За бога, престани — събра молитвено пръсти мъжът й.
Ръцете на Марта се отпуснаха като попарени цветя. Гласът й секна. Недоумението и тъгата, с които погледна съпруга си, го накараха да каже:
– Не, Мартичка, не мисли, че са ми дотегнали твоите среднощни песни. От времето, когато приспиваше децата, та и до днес най-чистото ми удоволствие е да чуя как гласът ти залива тъмната градина. Но работата е такава: Маца твърди, че самодивите, вилите, феите или нимфите танцуват само когато ти пееш.
– Дори когато пея ария от Хендел?
– Тогава танцуват бавно — се обади госпожа Писанска като че изпод земята.
– Значи, няма спасение — те може би ще танцуват и „Полиелея“ на свети Йоан Кукузел?
– Стига да го пееш ти — подчерта Маца-Бубастис Писанска.
– Бубо! Не се подмазвай! — я смъмри малката Матева. — Няма да развращаваш чрез ласкателства хубавата ми майчица. Хайде с нас на вечеря! А ти, маменце, си пей романси колкото ти иска душата. Щом на някого му се танцува, нека танцува. Нали от това вреда няма?
– Няма — потвърди Маца.
– Вече ми се отщя — се оплака Марта. — Ще си легна. Макар че вие „прогонихте съня от моите очи“.
– Не е беда, Мартичка. Ще ти дам да прочетеш подходяща приказка, тъкмо съм те хванал за ревностен читател.
– Дай — унило се съгласи Марта и Матев бързешком втикна в ръцете й приказка.
Марта се усмихна, прочете заглавието „Градът на прогонените сънища“, помисли си: „Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна“, прегърна възглавницата и заспа.
II. Гоненията на чортелеците
„Котараци-мускетари мислят нова философия, диогенстват покрай гарата сред отпадъците в кофите.“
Звън на счупено стъкло я събуди късно сутринта.
„Станали-нестанали от сън и захванаха да трошат“– й мина през ума в просъница. Долови предпазливи стъпки, тиха музика и се разсъни съвсем. Леглото на Матев беше празно. „Почнали са закуската без мен“ — констатира тя и се надигна.
Докато се къпеше, гласовете в трапезарията станаха гръмки, от време на време заглушавани от гласа на Борис. Марта облече кадифена, обвезана със сърма домашна роба и се появи, подобна на Савската царица.
Мария се хвърли на колене пред нея:
– О, господарко на сънищата, звездите бледнеят пред красотата ти.
– Добро утро, Мартичка — скромно поздрави Матев и я целуна.
– Добро утро, госпожо — почтително каза прислужницата.
А Борис вдигна майка си с една ръка, завъртя я около себе си и провъзгласи:
– Ура! Най-после ти се събуди! Ела ми на помощ, майко, тази тълпа тук се е побъркала. Убеждават ме, че Маца снощи е разговаряла с вас.
– И какво от това? — неопределено каза Марта.
– Как — какво? От час и половина те опитват да я интервюират относно някакви си чортелеци, а тя си лочи млякото, катери се по завесите, стои, гледа ги и навярно им се чуди на ума.
– Мадам Писанска! — строго подзе Марта. — Ще беседваш ли с нас или не?
Никакъв отговор. Борис се разсмя наново, а Марта отсече:
– Ако щеш! — и седна да закусва.
Матев с укор погледна котката:
– И това, след като цяла нощ ме увещаваше да напръскам камината с антикомарин? Да запаля огън и да хвърля в него сушена комунига, тинтява и вратика? Да изтичам до най-близката църква, да се снабдя със светена вода и да облея цялата къща?
Мълчание. И усмивки от страна на Борис.
Малката Матева избра най-сериозния си тон: