— Той стои пред вас — отговаря онзи. — Какво желаете?
Не обелвам и дума. Стоя като истукан и си повтарям на ум думите на онази весела песничка „Човекът с мотиката“. На ти на тебе човек с мотика! Когато се вгледах в него, дребните принадлежности, които носех в себе си, за да му смъкна малко долари, ми се видяха безумно безнадеждни — все едно да се опиташ да унищожиш Месния тръст с пушка-играчка.
— Е, говорете — гледа ме изкосо фермерът. — Виждам, че левият джоб на палтото ви доста се е издул. Първо извадете този златен слитък. На мене ми трябват глинени слитъци, тоест тухли, а не басни за изгубени акции и сребърни рудници.
Имах мозъчното усещане, че съм бил глупак, когато разчитах на принципите на логиката, но все пак извадих слитъка и го отвих от носната кърпа.
— Долар и осемдесет — каза фермерът, след като го претегли на ръка. — Става ли?
— Оловото, което слитъкът съдържа, струва повече — казах с достойнство и го върнах в джоба си.
— Добре, щом не искате — каза онзи. — На мене просто ми се щеше да го купя за колекцията, която създавам. Миналата седмица купих за два и десет нещо такова, въпреки че ми искаха пет хиляди.
В този миг телефонът в къщата зазвъня.
— Влизайте, хубавецо — рече фермерът, — да видите как живея. Понякога се чувствам малко самотен. Може би ме търсят от Ню Йорк.
Влязохме вътре. Подредбата — като у бродуейски борсов посредник: бюра от светъл дъб, два телефона, кресла и диван, тапицирани с марокен, маслени картини в дълбоки позлатени рамки, а в ъгъла — телеграфен апарат, който трака новините.
— Ало, ало! — вика странният фермер. — Театър „Риджънт“ ли е? Обажда се Плънкит от имението „Крайгорски център“. Запазете ми четири места на първия ред за петък вечер. Да, обичайните. За петък. Довиждане.
— Всеки две седмици ходя в Ню Йорк да гледам някое представление — обяснява фермерът, вече оставил слушалката. — В Индианаполис хващам експреса, който стига за осемнайсет часа, наслаждавам се десет часа на белите нощи в Бродуей и след четиридесет и осем часа съм вече у дома, точно навреме, за да насадя кокошките да мътят. Да, да, първобитният фермер от пещерния период, какъвто го описваше Хъбард3, напоследък се е попроменил и очовечил, не мислите ли?
— Като че ли забелязвам известно нарушение в аграрните традиции — отговарям аз, — в които така дълбоко вярвах.
— Прав сте, хубавецо — казва той. — Не е далеч времето, когато игликата, що жълтее в тревата край ручея, ще ни се вижда на нас селяните като луксозно издание на „Езикът на цветята“ с обковани ъгълчета и фронтиспис.
Отново телефонен звън.
— Ало, ало! — обажда се фермерът. — О, Пъркинс от Милдейл? Вече ви казах, че осемстотин долара за този кон е прекалено много. Какво, при вас ли е? Добре, нека го чуя. Отдалечете апарата от себе си. Подкарайте го в тръс в кръг. По-бързо. Да, чувам го. Дайте още по-бързо… Достатъчно. Доведете го сега до телефона. Приближете муцуната му до апарата. Една минута само. Не, този кон не ми трябва. Какво? Не! И без пари да ми го давате. Той е куц. А има и задух. Всичко хубаво.
— Е, хубавецо — обръща се той към мене, — започвате ли да разбирате, че земеделието вече има фризура? Вие сте свързан с една отминала епоха. Едва ли някой може да изненада с нещо съвременния земеделец. Какъв ден сме днес? Събота, четиринайсти. Вижте сега как ние, съвременните земеделци, гледаме да не изоставаме от събитията.
Той ми показва някаква машинка на масата с две такива неща, дето се слагат на ушите. Слагам ги аз и слушам. Женски глас чете най-важните заглавия: убийства, злополуки и прочее пертурбации в политическия живот.
— Това, което чувате — обяснява фермерът, — са днешните новини, накратко, от вестниците в Ню Йорк, Чикаго, Сейнт Луис и Сан Франциско. Те се предават по телеграфа в нашето Информационно бюро, което ни ги сервира топли-топли. На тази маса стоят главните американски всекидневници и седмични списания. Имаме и специална служба, която предава предварително извадки от месечните издания.
Вземам един лист и чета: „Специални предварителни коректури. През юли 1909 сп. «Сенчъри» ще пише…“ и така нататък.
Фермерът звъни на някого — предполагам на управителя си — и му нарежда да продаде мериносовите овце, петнайсет глави, по шестстотин долара едната, да засее с пшеница шестстотин акра земя и да откара на гарата още двеста бидона мляко за млечната цистерна. После ми предлага първокачествена пура от фабриката на Хенри Клей, изважда бутилка зелен шартрьоз и отива да погледне телеграфната лента.
— Газовите акции са се покачали с два пункта — мърмори той. — Много добре.