Тя се двоуми още мъничко.
— Да знаеш всичко или нищо да не знаеш? Това е въпросът. Когато играем с Адам на криеница, това хубаво ли е или лошо? Ужасна тайна! Дали трябва да стрижем овцете или пък вършим зло, като свличаме руното им? Главата ми се мае. Ами навикът на Адам да си чопли носа — това хубаво ли е или лошо? Бога ми, не е живот да не знаеш тези неща!
Като се престрашава, тя захапва ябълката.
— Ох, че вкусно! Колко е сочна! Ах стар хитрец, да ни забрани да ядем такова вкусно нещо!
Тя сяда на скамейката и с още по-голяма наслада хрупа „забранения плод“.
Идва Адам и си говори самичък:
— От скука преди малко налових караси от Тигър, но понеже съм вегетарианец, веднага ги хвърлих в Ефрат.
Той вижда своята съпруга.
— Ей, жено, какво гризеш там?
Госпожа Адам веднага скача:
— Ох, не ми се карай. Този плод… от дървото… нали знаеш. От едно от двете дървета, които са сред градината…
— Виждам това, дявол да го вземе! Това е точно плодът, който ни е забранено да докосваме. Ех, че си глупава, жено! Забрави ли какво ни казваше старецът?
— Какъв старец? Дядката ли? Тоя, дето във всичко се бърка ли? Виж ти! Тази стара маймуна се подиграва с нас.
— Какво приказваш?
— Той ни заплашваше със смърт. Помниш ли?
— Разбира се, помня. Тръпки ме побиват.
— Ха-ха-ха, глупчо! Неговата заплаха е просто хитруване.
— Какви ги дрънкаш? Съвсем си оглупяла.
— Хитруване е, ти казвам. Знам вече цял куп неща, откакто съм хапнала от ябълката.
— Ти знаеш що е добро и що е зло? Знаеш какво трябва и какво не трябва да се прави? Знаеш всичките как и защо?
— Да, започвам да зная, мили мой. Чакай, ето на, аз вече знам с колко сол трябва да се посоли едно яйце.
— Не може да бъде!
— Аз знам защо петлите си затварят очите, когато пеят.
— Удивително! Ами знаеш ли защо жабите нямат опашка?
— Това току-що научих.
— Е, кажи де.
— Защото ще им пречи да сядат.
— Поразително!
— И нещо повече! Аз знам още, аз съм уверена, чуваш ли? Аз съм уверена, че ти си сериозен мъж и нито веднъж не си ми изменил.
Адам е смаян.
— Триста дяволи! Ето ми учена жена! Та аз наистина нито веднъж не съм й изменил. Ами ако ти изменя, това хубаво ли ще бъде или лошо?
— Това ще бъде ужасно лошо, господине! Ужасно лошо!
Тя го примъква до себе си на скамейката.
— Впрочем, драги ми Адамчо, от теб самия зависи да станеш учен като мен, също така бързо и евтино. Хапни от ябълката!
Тя му поднася ябълката.
— И аз сам искам, скъпа женичке. Но защо ни е да бъдем учени като академици, щом като от това още днес ще умрем? Най-сетне, хайде да преценим: да умрем, да кажем, след хиляда години, ядва се; но да си чупим главата още днес — не, това би било прекалено глупаво.
Госпожа Адам свива раменца.
— Ти като че ли не вярваш, мила моя. Но аз добре помня всичко, което ни каза татко бог. Аз лично разговарях с него и те уверявам, че беше много сериозен. Ето точните му думи: „А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш.“ Работата е ясна, както виждаш. Ако твоята кожа не ти е скъпа, своята аз още ценя.
— Адаме, Адаме, какъв си смешен! Та аз умряла ли съм, кажи де?
— Не, ти си още жива. Но и денят още не се е свършил. Пази се!
— Ах, колко са упорити мъжете! Ти можеш да се гордееш, драги мой: упорит си като магаре. Чудно е просто колко време ще трябва да те убеждавам, че старецът се е подиграл с нас. Та ти току-що говори за академиците.
— Е, говорих. Та що от това?
— А не са ли те истински кладенци на премъдрост, как мислиш?
— Разбира се.
— Ето ти на, та нали тъкмо академиците са безсмъртни14.
Този довод разколебава Адам. Неговата съпруга захваща гальовно, но упорито да настоява.
— Е, за мое удоволствие, скъпи мой, хапни си ябълка! Когато хапнеш, ние двамата ще бъдем като богове.
— Като богове ли?
— Не разпитвай! Така каза змията.
Адам се решава. Наистина, щом като змията казва…
— Добре, давай ябълката.
Той жадно отхапва. Две минути минават в мълчание; чува се бръмченето на мухите. Изведнъж Адам надава вик: в него е влязло познанието.
— Триста дяволи! — изругава той. — Ние сме голи като червеи! Що за безобразие!
Жената плесва ръце: — Аз дори нямам превръзка. Ах, колко е срамно!
— Да се облечем, да се облечем, по-скоро да се облечем…
… „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинови листи и си направиха препасници“ (Битие, гл. 3, ст. 7).
Забележете, че първият човешки костюм не е бил от лозови листа: заслугата да се отглежда лозата се паднала, според Библията, по-късно на патриарха Ной.
14
Във Франция е прието членовете на Парижката академия на науките да се наричат безсмъртни.