Да видим сега по какъв начин „светият“ Йероним, който превеждал Библията на латински език, е подправил текста. Като се възползвал от това, че Исай сравнява вавилонския цар със зорницата (планетата Венера), наричана Хелел (Заря) от евреите и Луцифер (светоносец) от римляните, той си позволил да изложи на латински първата част на дванадесетия стих така: „Quomodo eecidisti de coelo, Lucifer, qui mane oriebaris“ („Как падна от небето, Луцифере, ти, който ставаше в зори“).
Като споменава името на Хелел, оригиналният еврейски текст говори за вавилонския цар. Царят се сравнява със зорницата — с Венера. А богословите възкликват тържествуващо: „Сгромолясването на Луцифер е отбелязано от Библията! За това говори пророк Исай!“
Каква увереност! Ще кажем още веднъж: в древните „свещени“ книги на евреите няма никакви основания за легендата относно бунта и поражението на Луцифер!
Ние се връщаме пак към ангелите от шеста глава на книгата „Битие“ и отново се обръщаме към източници не по-малко свещени от предишните, в които ще намерим някои подробности за съжителството на тези небесни обитатели с красивите девойки от човешки произход.
Учебниците по „свещена история“, съставени за ползване на простите смъртни, не съдържат, разбира се, ни най-малък намек за приключенията, които се разобличават в цитираните по-горе четири стиха, но тези стихове не са зачеркнати от Библията. Това още не е всичко: служителите на религията имат за себе си, и само за себе си, още една книга, която обграждат с голяма почит, без обаче да я разпространяват нашироко. Това е книгата на Енох.
Енох — вие не сте забравили нали? — е бил патриархът, живял 365 години, в когото бог се влюбил и когото той задигнал при себе си на небето „в плът и кръв“, както Юпитер задигнал Ганимед19. Според една легенда обаче Енох уж написал книга, която той, за щастие, не отнесъл със себе си в рая. Той я завещал на своя син Матусал, а Ной взел скъпоценния ръкопис със себе си в ковчега.
Наистина тази Енохова книга дълго време никой не бил виждал. Твърди се, че по „времето на апостолите“ (т.е. преди 19 века) тя е съществувала, макар впрочем да не е известно къде. Доказателство за това се намирало в Новия завет. В посланието на апостол Иуда има такъв текст (ст. 14–15): „За тях е пророкувал и Енох, седмият от Адама, като казва: ето идва господ с десетки хиляди свои свети ангели, за да извърши съд над всички и да изобличи всички нечестивци между тях…“
Е, щом „светият апостол“ цитира книгата, значи той я знае! И в продължение на няколко века богословите питали: какво ли е станало с книгата на Енох? Най-сетне многоизвестният пътешественик, шотландецът Яков Брюс, намерил тази прочута книга в Абисиния (Етиопия). Справедливо е да се отбележи, че той просто попаднал на етиопска легенда, понеже в края на краищата е малко вероятно митическият Енох да е писал своята история именно на етиопски език. Но вижте колко е хубаво всъщност да разполагаш с „божествено провидение“, когато се занимаваш с богословие! Написана от Енох на господствувалия преди „вавилонското стълпотворение“ език, тази чудесна книга е имала щастлива участ. Независимо, че първобитният език бил съвсем внезапно и безвъзвратно загубен, книгата намерила староеврейски преводач. След това еврейският превод, който е бил известен на апостолите и църковните отци, изчезнал като дим. И изведнъж пак: някакъв шотландец в края на XVIII век намира пълния й текст в Абисиния. Големи благодарности, „божествено провидение“! Още веднъж благодаря!
Брюс отнесъл своята находка в библиотеката на Оксфордския университет, за нечувана радост на богословите. Появили се преводи. В 1838 г. бил издаден английският превод от ирландския архиепископ Ричард Лоуренс20.
Книгата на Енох се дели на 11 глави. В нейната втора глава именно се разказва историята за любовта на ангелите към земните девойки.
„Защото броят на хората много порасна, те си отимаха и много хубави девици. И най-хубавите ангели ги обикнаха и с това бидоха въвлечени в много прегрешения. И се въодушевиха те и рекоха: да идем на земята и да си изберем жени между най-хубавите човешки дъщери. Тогава Семиазас, когото бог бе направил княз над най-личните ангели, им отговори: тази помисъл е прехубава, но страхувам се, да не би да не дръзнете да я постигнете и да не трябва сам да народя деца от прекрасните дъщери човешки. И всички отговориха: кълнем се да изпълним нашата помисъл и да бъдем проклети, ако я нарушим. И се съединиха с клетва. И бидоха те двеста в началото. И беше това по времената, когато живееше Иаред, баща на Еноха. И тръгнаха заедно и се спуснаха от небесата и се изкачиха на планината Хермонска, клетвената планина. Ето имената на двайсетте най-главни измежду им: Семиазас, Атаркут, Арасиел, Хобабиел, Хорамам, Рамиел, Сампсих, Закинел, Балкиел, Азакиел, Фармар, Амариел, Анагемас, Таузаил, Самиел, Саринас, Евмиел, Тириел, Юмиел, Сариел. Те и други, и още много други взеха си жени в 1170 лето от сътворението на света. И от тези бракове се родиха исполини…“
19
Ганимед в древногръцките митове, — син на троянския цар Трос, митически основател на град Троя. Възхитен от красотата на Ганимед, Зевс-Юпитер откраднал юношата и го направил виночерпец в царството си на планината Олимп.
20
Изклинчвайки и приспособявайки се, християнските богослови почнаха да твърдят, че „синове човешки“ Библията уж нарича потомците на Каин, а „синове божи“ потомците на Сит, защото те „се стараели да живеят по волята божия“. Това, разбира се, са празни измислици, никак несвързани с Библията.