Спорът щеше да се превърне в истинска свада, ако младият мъж случайно не беше открил липсващите билети — и то пак в джоба на панталона си, — та регистрацията на багажа му продължи, а тълпата показа явно облекчение.
— Бънтър — обърна се негова светлост с гръб към групичката, докато си палеше цигара, — отивам да сменя билетите. Потегляме направо за Лондон. Носите ли си оная машинарийка за моментални снимки?
— Да, ваша светлост.
— Тази, с която можете да снимате незабелязано, без да я вадите от джоба?
— Да, ваша светлост.
— Трябва ми снимка на тези двамата.
— Да, ваша светлост.
— Аз ще се оправя с багажа. Телеграфирайте на дука, че неочаквано са ме повикали у дома.
— Разбрано, ваша светлост.
Лорд Питър не заговори повторно по въпроса, докато Бънтър не се зае с гладенето на панталоните му в кабината им на борда на „Нормания“. След като се убеди, че младата двойка, която беше възбудила любопитството му, е на кораба и пътува втора класа, той най-стриктно избягваше контакти с тях.
— Направихте ли снимките?
— Надявам се, ваша светлост. Знаете, ваша светлост, че кадърът бяга, когато се снима от вътрешния джоб на сакото. Опитах на три пъти и вярвам, че поне веднъж съм успял.
— Кога, по възможност най-бързо, бихте могли да ги проявите?
— Веднага, ако ваша светлост пожелае. В куфара си имам всичко необходимо.
— Ех, че забавно! — каза лорд Питър и нетърпеливо намъкна свилена пижама в бледомораво. — Да помогна ли с нещо — да подържа шишетата, а?
Мистър Бънтър наля стотина грама вода в една четвъртлитрова мензура и подаде на повелителя си стъклена пръчица и едно съвсем малко пакетче.
— Бъдете така добър, ваша светлост — каза той, като залости вратата, — да разбъркате бавно съдържанието на бялото пакетче във водата и щом то се разтвори, да прибавите съдържанието на синьото пакетче.
— Почти като онова очистително, което шуми, като смесваш двата праха — каза развеселен негова светлост. — Газирано ли е?
— Слабо, ваша светлост — отговори специалистът и поръси малко кристалчета натриев хипосулфит във ваничката.
— Жалко — каза лорд Питър. — Бих казал, Бънтър, че приготвянето на разтвори е безкрайно досадна работа.
— Да, ваша светлост — отговори невъзмутимо Бънтър. — Винаги съм възприемал тази част от процедурата като изключително пипкава.
Лорд Питър злонравно развъртя стъклената пръчица.
— Само почакайте да стигнем до гара Ватерло — закани се той.
След три дни лорд Питър Уимзи седеше в препълнената с книги всекидневна на улица „Пикадили“ 110 А. Върху масата букет жълти нарциси с дълги дръжки се усмихваха на пролетното слънце и кимаха на ветреца, който нахлуваше игриво през отворения прозорец. Вратата се отвори и негова светлост вдигна поглед от красивото издание на приказките на Лафонтен с приложени към него илюстрации от Фрагонар, които той разглеждаше с помощта на лупа.
— Добро утро, Бънтър. Свършихте ли нещо?
— Установих, ваша светлост, че младата особа, за която става дума, вече е взета на работа от по-възрастната херцогиня на Медуей. Казва се Селестин Берже.
— Не сте докрай прецизен за разлика от друг път, Бънтър. Само в театралните постановки съществува името Селестин. Трябваше да кажете „под името Селестин Берже.“ А мъжът?
— Той се е установил на този адрес, ваша светлост — на улица „Гилфорд“, в Блумсбъри.
— Отлично, драги ми Бънтър. А сега ми подайте „Кой кой е“. Беше ли неприятна задача?
— Не особено, ваша светлост.
— Предполагам, че някой ден ще ти предложа нещо, което никак няма да ти е по вкуса — каза негова светлост, — ти ще ме напуснеш, а аз ще си прережа гърлото. Благодаря ти. Отивай да играеш. Ще обядвам в клуба.
Книгата, която Бънтър подаде на работодателя си, наистина носеше заглавието „Кой кой е“, изписано с едри букви върху корицата, но не би могла да се намери в нито една обществена библиотека или книжарница. Беше обемист ръкопис, плътно изписан отчасти с дребния, почти печатен почерк на мистър Бънтър, отчасти със спретнатия, но почти нечетлив почерк на лорд Питър. Съдържаше биографии на най-неочаквани хора и най-неочаквани факти от живота на най-известни хора. Лорд Питър отгърна на дългите обяснения под името на овдовялата херцогиня на Медуей. Четенето явно го изпълни със задоволство, защото след известно време той се поусмихна, затвори книгата и отиде до телефона.
— Да, херцогинята на Медуей е на телефона. Кой е насреща?
Дълбокият, дрезгав старчески глас прозвуча приятно за лорд Питър. Той сякаш виждаше властното лице и изправената стойка на най-голямата красавица в Лондон през шейсетте години.