Хърбърт Уелс
Забележителният случай с очите на Дейвидсън
Временното умопомрачение на Сидни Дейвидсън, само по себе си твърде забележително, придобива още по-забележителен характер, ако се вярва на обяснението на Уейд. То води човек до мечти за най-чудновати взаимоотношения в бъдещето, за прекарване на пет минути, вместени във времето от другата страна на земното кълбо, или за възможност да бъдем наблюдавани от неподозиран поглед при най-тайните си действия. Случи се тъй, че станах непосредствен свидетел на пристъпа на Дейвидсън, така че съвсем естествено ще бъде аз да опиша тази история.
Когато казвам, че станах непосредствен свидетел на неговия пристъп, това означава, че бях първият, който присъствуваше на мястото. Това се случи в техникума „Харлоу“, Отвъд Хайгейтската врата. Когато настъпи този момент, той бе сам в обширната лаборатория. Аз се намирах в една по-малка стая, където бяха везните, и пишех нещо. Бурята с гръмотевици, разбира се, напълно разстройваше работата ми. Точно след един от по-силните трясъци на бурята ми се стори, че чувам остър звън на счупено стъкло в съседната стая. Спрях да пиша и се обърнах заслушан. За момент не чух нищо повече — градът барабанеше по рифелованата ламарина на покрива. После долових още един звук: счупване — този път нямаше никакво съмнение. Нещо тежко се бе съборило от поставката. Тутакси скочих и отворих вратата към съседната лаборатория.
Останах изненадан, когато чух странен смях и видях Дейвидсън да се олюлява с помътнели очи в средата на стаята. Отначало помислих, че е пиян. Той не ме забеляза. Беше се вкопчил в нещо невидимо на един метър пред себе си. Бавно отпусна ръка, по-скоро нерешително, и отново хвана нищото.
— Това пък какво е? — каза той. Вдигна ръце към лицето си, широко разперил пръсти. — Проклети Скоте! (букв. Велики Скоте) — добави той. (Случката бе станала преди три-четири години, когато всички проклятия бяха насочени към тази личност1.) После започна несръчно да повдига крака, сякаш очакваше, че са залепени за пода.
— Дейвидсън! — извиках аз. — Какво ти става?
Той се обърна към мен и ме потърси с поглед. Гледаше над мен, в мен и от двете ми страни, без изобщо да покаже с нещо, че ме вижда.
— Вълни — каза той — и една чудно хубава шхуна. Кълна се, че това бе гласът на Белоуз… Хей! — внезапно се провикна той с всичка сила.
Реших, че е намислил някаква щуротия. Но след това видях пръснати в краката му раздробените останки на най-хубавия ни електромер.
— Какво си направил, човече! — казах. — Счупил си електромера!
— Пак Белоуз! — каза той. — Да пукна, ако не съм го чул! Нещо за електромери. Къде си, Белоуз? — Изведнъж той се запъти нестабилно към мен. — Проклета тиня, лепи се като масло! — забеляза той. Отправи се към статива, чукна се в него и отстъпи. — Не съм виждал по-гадна тиня от тази! — каза той и спря, олюлявайки се.
Изплаших се.
— Дейвидсън — рекох аз, — какво ти става, за бога?
Той започна да се оглежда наоколо си:
— Мога да се закълна, че беше Белоуз. Ей, Белоуз, бъди мъж и престани да се криеш!
Хрумна ми, че може внезапно да е ослепял. Заобиколих масата и положих ръка на рамото му. Никога през живота си не съм виждал по-уплашен човек от него. Той отскочи от мен и застана в положение на самоотбрана, с лице, изкривено от ужас.
— Боже мой! — изкрещя той. — Това какво беше?
— Аз съм Белоуз. По дяволите, Дейвидсън!
Когато му отговорих, той подскочи и втренчи поглед — как да се изразя — точно през мен. Започна да говори, но не на мен, а на себе си:
— Посред бял ден, на един съвсем пуст бряг. Няма къде да се скрие. — Погледна наоколо с див поглед. — Ето. Отивам си. — Изведнъж той се обърна и така стремглаво се втурна към един електромагнит, че, както разбрахме по-късно, силно си контузил рамото и долната челюст. При този неуспех той отстъпи крачка назад и почти изхлипа. — Господи, какво ми става? — Стоеше побледнял от ужас и целият разтреперан, хванал с дясната си ръка рамото, където се бе ударил в магнита.
Сериозно се разтревожих. Уплахата ми нарасна.
— Дейвидсън — казах, — не се страхувай!
Като чу гласа ми, той се сепна, но този път остана по-спокоен. Повторих думите си с ясен и твърд глас, доколкото можех да се владея.
— Белоуз — запита той, — ти ли си това?
— Не можеш ли да ме видиш?
Той се изсмя:
— Та аз себе си дори не мога да видя. Къде сме, дявол да го вземе?
— Тук — рекох, — в лабораторията.
— Лабораторията! — отговори той озадачен и се хвана за челото. — Бях в лабораторията до момента на мълнията, но да ме обесят, ако съм там сега. Какъв е онзи кораб?
1
Авторът намеква за „Великия Скот“ — иронично прозвище на американския генерал Уинфред Скот, някогашен кандидат за президент на САЩ. — Б.пр.