— Няма никакъв кораб — възразих аз. — Хайде, не се шегувай, приятелю.
— Няма кораб! — повтори Дейвидсън и сякаш веднага забрави думите ми. — Предполагам — бавно изрече той, — че и двамата сме мъртви. Но най-странното е, че сякаш все още усещам тялото си. Сигурно не мога да свикна веднага с това положение. Стария кораб май го удари мълния. Колко бързо става всичко, а, Белоуз?
— Не говори глупости. Ти си абсолютно жив. Намираш се в лабораторията и само се луташ насам-натам. Току-що разби един електромер. Не ти завиждам, ако се върне Бойс.
Той отмести поглед към схемите с криохидратите2.
— Трябва да съм оглушал — рече той. — Току-що са стреляли с оръдието, защото ей къде излиза дим, а никакъв звук не съм чул.
Отново положих ръка на рамото му, но този път той прие това по-спокойно.
— Изглежда, телата ни са невидими — каза той. — Господи! Я виж, една лодка заобикаля носа. Точно както преди, само климатът е различен.
Разтърсих ръката му.
— Дейвидсън — извиках, — събуди се!
Точно в този момент пристигна Бойс. При първите му думи Дейвидсън възкликна:
— Ей, Бойс! Приятелю! И ти ли си мъртъв? Страшен майтап!
Побързах да обясня, че Дейвидсън е в някакъв сомнамбулистичен транс. И двамата направихме всичко възможно да извадим човека от това изключително състояние. Той отговаряше на въпросите ни и на свой ред ни задаваше въпроси, но вниманието му, изглежда, непрекъснато се разсейваше от халюцинации за някакъв бряг и някакъв кораб. Той продължаваше да вмъква от време на време свои наблюдения за някаква лодка и висилките3, за платна, издути от вятъра. Човек изпитваше странно чувство, когато чуваше от устата му подобни неща в тази сумрачна лаборатория.
Очевидно Дейвидсън беше сляп и безпомощен. Трябваше да го придружим по коридора от двете му страни до кабинета на Бойс. Докато Бойс му говореше и се шегуваше с него за кораба, отидох при Уейд и го помолих да дойде да го види. Гласът на нашия декан смути Дейвидсън, но само за момент. Той ни попита къде са му ръцете и защо трябва да ходи, затънал в земята до кръста. Уейд дълго мисли за неговия случай — знаете как си сключва веждите в такива моменти — и след това, като насочи ръцете му към кушетката, го накара да я докосне.
— Ето, това е кушетка — каза той. — Кушетката в кабинета на професор Бойс. Пълна с конски косми.
Дейвидсън я опипа. Непрекъснато се чудеше и веднага отговори, че я напипва, но не може да я види.
— Какво виждаш тогава? — попита Уейд. Дейвидсън отвърна, че виждал само много пясък и натрошени раковини. Уейд го накара да пипне няколко други неща, като назоваваше всяко от тях, и внимателно го наблюдаваше.
— Корабът почти целият потъна — съвсем неочаквано заяви Дейвидсън.
— Остави кораба — рече Уейд. — Слушай, Дейвидсън, знаеш ли какво значи халюцинация?
— Сигурно знам — отвърна Дейвидсън.
— Тогава всичко, което виждаш в момента, са халюцинации.
— Боже опази! — отвърна Дейвидсън.
— Не ме разбирай погрешно — каза Уейд. — Ти си жив и се намираш в стаята на Бойс. Но нещо е станало с очите ти. Не можеш да виждаш; докосваш и чуваш, но не виждаш. Разбираш ли ме?
— Струва ми се, че прекалено много неща виждам — Дейвидсън раз търка очи. — Е, и какво? — каза той.
— Нищо. Не се смущавай. Белоуз и аз ще те отведем до вас с кола.
— Почакайте малко. — Дейвидсън се замисли. — Помогнете ми да седна — каза той. — А сега извинявайте, че ви безпокоя, но бихте ли ми разказали всичко отново?
Съвсем търпеливо Уейд повтори това, което бе казал. Дейвидсън затвори очи и раз търка чело.
— Да — рече той. — Точно така. Сега, като затворя очи, разбирам, че сте прави. Ти, Белоуз, седиш на кушетката до мен, нали? Сега съм в Англия. И стоим на тъмно.
После той отвори очи.
— А сега — продължи той, — ето слънцето, което тъкмо изгрява, и кораба, и някакво разбушувано море, и няколко птици летят. Едва ли съм виждал нещо по-реално. А аз съм заседнал до шия в пясъка.
Той се наведе и закри лицето си с ръце. После отново отвори очи.
— Тъмно море и изгрев. И все пак седя на канапето в познатата стая на Бойс!… Господ да ми е на помощ!
Това бе началото. В продължение на три седмици странната болест, поразила зрението на Дейвидсън, упорствуваше с неотслабваща сила. Бе далече по-лошо от слепота. Той бе абсолютно безпомощен и трябваше да го храним като новоизлюпено птиче, да го разхождаме и да му помагаме, като се съблича. При всеки опит да се движи той се блъскаше в предмети или се удряше в стени и врати. След ден-два свикна да чува гласовете ни, без да ни вижда, и на драго сърце признаваше, че си е в къщи и че Уейд е бил прав. Сестра ми, за която бе сгоден, настояваше да идва у дома му и всеки ден седеше при него часове наред, докато той й разправяше за своя бряг. Беше безкрайно доволен, че държи ръката й. Обясняваше също, че когато сме си тръгнали от техникума и сме го докарали в къщи — той живееше в Хемпстед, — му се сторило, че сме преминали през един пясъчен хълм като през тунел — било съвсем тъмно, докато не излязъл отново навън. Били сме минали през скали, дървета и твърди препятствия. А когато сме го довели в собствената му стая, завило му се свят и почти обезумял от страх да не падне, тъй като при качването по стълбите останал с впечатление, че се издига на девет-десет метра над скалите на неговия въображаем остров. Той непрекъснато казваше, че ще изпотроши всички яйца. В края на краищата трябваше да го отведем долу в лекарския кабинет на баща му и да го положим на кушетката.
2