Емануел Икономов
Заблудите на Дан Браун
Да, наистина разглежданата книга е „Шифърът на Леонардо“. Но едва ли в светлината, в която сте очаквали. Затова, ако обичате мистериите и изненадите като в подобни книги, ви предлагам да се замислите върху следното, което е лично мое мнение. И друго: когато става дума за шифри и тълкувания, желателно е да се играе със свалени карти.
Затова, за разлика от Дан Браун в случая с разточително несполучливата загадка около голия труп, напомнящ за прословутата графика на Леонардо, няма да увъртам дълго кой съм в действителност. Името ми не е закодирано, а истинско, и понеже едва ли съм толкова известен, колкото въпросния автор и историческите му герои, ще спомена веднага, че разглеждам книгата от позицията на писател и преводач, и то най-вече в областта на криминалната и фантастичната литература.
По принцип не обичам прекалено нашумелите произведения. Още по-малко американски посегателства, профаниращи теми от Европейската история. Такъв бе случаят и с „Шифърът на Леонардо“, който не бързах да прочета. Още преди година получих оригинала от САЩ, както и дузина критични книги, които възхваляваха или атакуваха спекулациите му. Само че тук няма да коментирам именно този скандален момент — доколко определени исторически и религиозни факти около Леонардо, Христос и други исторически загадки са верни или не, нито дори вероятни или не. Няма да коментирам и изданията на „Бард“, които не съм чел и поне не възнамерявам, докато не реша да анализирам превода на книгата.
Както се случват повечето интересни неща в живота, и това започна съвсем обикновено. Съпругата ми зачете българското издание на „Шифърът на Леонардо“ и книгата я подтикна да ми задава най-разнообразни въпроси. Тогава реших да навляза в контекста и се заех с прочит на английския оригинал, както предпочитам. И бях изумен още от първа страница на първа глава. Дори се зарадвах, че този път български издател или преводач няма вина. След помпозни благодарности на всички хора и институции, които са му помогнали за романа, и декларации, че се позовава на факти с голяма точност, авторът на практика допуска грешки от самото начало, като например нарича монограм словосъчетание от три думи.
Злополучният хотел Риц в Париж не се разминава само с това. Той е в началото на авторовите безумия от трета глава на книгата, където, тръгвайки от него, героят минава покрай Операта, за да се насочи на юг. Само че въпросната сграда е на север от едноименния Плас дьо л’Опера, което изключва подобен маршрут. В случай че хотел Риц се намираше на този площад, както е дадено в някои американски пътеводители. В действителност той е на Плас Вандом, малко по на юг, което обезсмисля разходката до Операта.
В текста обаче автомобилът пресича въпросния площад Вандом, стига до пресечката с улица Риволи и продължава през градината Тюйлери по Рю Кастилион, която обаче е именно отсечката между Вандом и Риволи. Да не говорим, че градината е за пешеходци, а не за превозни средства, и в нея няма булеварди и авенюта. Е, това не е Сентрал Парк в Ню Йорк, с който Дан Браун също злоупотребява. Но за това по-нататък, сега да продължим с разходката.
Насред градината автомобилът завива наляво и се насочва на запад, а де факто наляво води към Лувъра, който е на изток. Стигнал арката Карусел, край която някога са се провеждали тъй наречени оргиастични ритуали, чийто пък произход и символика едва ли са известни някому. Дори да става дума за ритуални оргии (звучащо далеч по-човешки), не трябва да забравяме, че мястото е по средата между два двореца — доста по-стария Лувър и съществувалия от края на XVI до последната четвърт на ХIХ век Тюйлери, а самата Арк дю Карусел датира от 1808 година.
На това място героят изведнъж се озовава според географските посоки на кръстопът между четири музея на изобразителното изкуство. Недомислица, типична за Дан Браун. Първо, вдясно от пътуващата кола е наистина Мюзе д’Орсе, само че на югозапад на кея „Анатол Франс“, а не на Ке Волтер. Затова пък центърът Помпиду определено не е вляво от автомобила и на север, а право на изток. Друг въпрос е дали изобщо е видим от тази точка, тъй като Лувърът закрива гледката и неговият основен музей се пада на югоизток. Колкото до галерията Жьо дьо Пом, тя остава на северозапад и обелискът на площад Конкорд едва ли се смята за неин символ.
Тези неточности изпъкват още повече на фона на претенциите на автора да цитира точни дължини, височини и площи, които за радост на французите са дадени във футове. Да, Великата нация често е обект на подигравки, но едва ли най-типичното доказателство за френската пристрастеност към еротиката е фактът, че за национален символ е избран тристаметров фалос.