Дори да му се простят тези неволни грешки дотук, Дан Браун прави други, по-сериозни, с които затвърждава у читателя убеждението, че му липсва елементарна логика — нещо, което е абсолютно недопустимо при писане на криминални загадки. Така например той нееднократно оприличава оригинал на копие, без да се съобразява с еднопосочния ход на времето. Според него градината Тюйлери, датираща още от 1563 г., е френската версия на Сентрал Парк, след като едва през 1626 г. е основано пристанището на Ню Амстердам, превърнало по-късно в Ню Йорк. А да споменавам ли, че в неговите очи Шан-з’Елизе често е наричано Петото авеню на Париж?
Неграмотността на автора личи и от спекулациите с думите. От него не се иска да знае френски или друг романски език, камо ли латински, но той стига дотам, че събужда съмнения относно собствените му познания по английски. Нелепо, но обяснимо е защо всички каламбури и анаграми са именно на английски — нали авторът ползва този език. Иначе надали френски историци ще го предпочетат пред родния си език, особено когато става дума за изкуство, за Лувъра, за Леонардо и прочее.
Едва ли ще успея да изложа тук много натрапчиви грешки, без да досадя на читателя. Затова ще си позволя един пример, който мисля, че е прост и ясен и затова особено показателен за подхода на автора.
Според Дан Браун думите „кръст“ (англ.cross) и „приковаване на кръст“ (англ.crucifix) произлизат от латинското cruciare, за което твърди, че означава „измъчвам“. Според речниците първото значение на латинската дума е „разпъвам“, а второто, преносно и, разбира се, исторически обусловено, е „измъчвам“.
Нека зарежем обаче лингвистиката и етимологията. Да разсъждаваме логически като при решаването на криминална загадка. Преди да разпънеш някого на кръст, първо ти трябва да създадеш или познаваш кръст и съответно дума за него. Crux. Едва след съответното използване на кръста той може да стане символ на мъчение, с какъвто са обогатили цивилизацията ни римляните. По-нататък не се наемам да дефинирам кое се е появило първо на бял свят — графичният символ на кръста или неговото сковаване от две греди или завързване на две пръчки. Къде да го търсим — в древен Китай, Индия, Египет или може би, както би постъпил Дан Браун, в основите на християнството?
Така че сме свидетели на плоска и евтина заблуда от страна на автор с високи претенции за точност, както и за специализация в областта на символиката. Оставям сами да прецените кое е първичното — кръстът или каквото и да е действие, свързано с предмета или неговото графично изображение.
Пък и самото оригинално заглавие „TheDaVinciCode“ също е показателно за иносказателните прийоми в книгата — във всевъзможни френски, немски, както и английски енциклопедии известният художник се намира под името Леонардо.
Колкото до мистериите и загадките в книгата, опитите на Дан Браун да води читателя за носа, и то в грешна посока, са направо смешни. Като например с вече цитирания гол труп с изпънати настрани ръце и крака и умишлено разположен по оста на залата. Отначало според героя и най-вече автора той наподобява разперен орел или отпечатък в снега на дете, имитиращо ангел чрез размахване на ръце. Да не говорим, че един средно образован читател би се сетил веднага за широко известната (поне в Европа, а според мен и в САЩ, защото милиони нейни копия изникват при елементарно търсене на картинки в Интернет, че дори попадат в първата десетка) скица на Леонардо, още повече, че заглавието на романа насочва именно натам. Тази изкуствена загадка се проточва на 35 страници от книгата и накрая за изненада на Лангдън, който, забележете, е специалист именно по символика и европейска културна история, се оказва прословутия Витрувийски (или пък откъде се пръкна на български думата Витрувиански и доколко това наименование е популярно наистина?) човек на Леонардо.
Не мога да се сдържа да спомена още една велика глупост, на която налетях в началото на шеста глава от въпросното проточено очакване на завръзка. Според Дан Браун много посетители оценяват най-високо в голямата зала на Лувъра с шедьоврите на италианските майстори не друго, а паркета. Питам се как го виждат, след като там човек не може да се размине в навалицата (говоря от собствен опит), камо ли да гледа под краката си вместо картините.
Натрапва се анализът защо Дан Браун се насочва към Европа, а не пише за Америка. Обяснението на подобни литературни забези се търси най-често в екзотиката, както и мнимата свобода на фантазията. Защо? Първо, всеки американски автор може да пише за собствената си страна и ако не е добър, няма да изпъкне. Второ, Европа е безобидна, защото ако сгреши за нещо в САЩ, ще бъде изяден от вманиачени читатели и ревностна критика. Трето, Европа (с изключение на англоезичните Великобритания и Ирландия) продължава да е тера инкогнита нейде отвъд океана (погледнато на изток от западния бряг на Атлантика, където се намира например Ню Йорк), защото на американския пазар са единици преводните книги от богатството на езици от Стария континент.