— На кого му пука за конете, ако ние умрем?
— Опитвала ли си да смучеш камъче?
Де Вака го погледна презрително и изплю нещо малко и блестящо:
— Цяла сутрин дъвча камъни. Искам да пия. Пък и какво толкова ни помагат тези коне? От часове ходим пеша.
Жегата и жаждата бяха замъглили съзнанието й.
— Ако ги яздим тук, ще окуцеят — обясни Карсън колкото се можеше по-спокойно. — Щом излезем от лавата…
— Майната ти. Искам да пия.
Тя посегна към дисагите.
— Чакай — сряза я Карсън. — Чакай малко. Когато прадедите ти са пресичали пустинята, и те ли са се глезили така?
Тя не отговори.
— Дон Алонсо и жена му прекосили пустинята заедно и едва не умрели от жажда. Сама ми го каза.
Де Вака отмести поглед, продължи да мълчи.
— Ако се бяха предали на жаждата, сега нямаше да си тук.
— Не се опитвай да ме баламосваш, cabron.
— Това е истина, Сусана. Животът ни зависи от тези коне. Дори да отслабнем дотолкова, че да не можем да ходим, ако ги поддържаме в добра форма, те ще ни изнесат оттук.
— Добре, добре, разубеди ме — сопна се тя. — Пък и по-скоро ще умра от жажда, отколкото да те слушам как мрънкаш. — Тя дръпна грубо коня си за поводите: — Хайде, размърдай се, кранто.
Карсън изостана малко, за да разгледа копитата на Дорчо. Бяха леко очукани по краищата, но иначе нищо сериозно. Все още нямаше по-дълбоки пукнатини. Щяха да издържат може би още километър-два по камъните.
Докато го чакаше да я настигне, Де Вака погледна лешоядите над главите им:
— Zopilotes. Усещат вече трапезата.
— Не, нещо друго ги е привлякло. Ние още не сме достатъчно отпаднали.
Де Вака замълча, после неочаквано каза:
— Съжалявам, че ти създавам такива главоболия, cabron. Доста труден характер съм, ако още не си забелязал.
— Забелязах го още първия ден, когато се срещнахме.
— Докато бях в „Маунт Драгън“, мислех, че има много неща, за които имам право да се сърдя. В живота, в работата. Сега, ако успеем да се измъкнем живи от тази пещ, кълна се, ще ценя повече това, което имам.
— Да не говорим още за смърт. Не забравяй, животът ни е ценен не само за нас.
— Как мога да забравя? Тези хиляди невинни хора, които чакат да им бъде прелят „Пурблъд“, от ума не ми излизат. Мисля, че предпочитам да се пека тук, отколкото да лежа на болнично легло и тази помия да тече във вените ми. — Тя замълча за момент, после продължи: — В Тручас никога не съм виждала такава горещина. Там винаги имаше вода. От Тручас Пийкс се спускат буйни планински потоци, пълни с пъстърва. Можеш да нагазиш до коленете и да пиеш, колкото ти душа иска. Винаги е ледено студена, дори през лятото. И е толкова вкусна. Като деца се гмуркахме във вировете. Боже, само като си помисля…
— Нали ти казах изобщо да не си помисляш за това.
Двамата се умълчаха.
— Може би в момента нашият приятел забива зъби в топките на мръсника — добави с надежда Де Вака.
Левин пристъпи през прага и застина.
Озова се на скалист бряг. Отдолу големи вълни се разбиваха в гранитните канари, изстрелваха високо нагоре парцали бяла пяна, след това отново се оттегляха, за да наберат нова сила. Той се обърна. Брегът зад него бе пуст, брулен от вятъра. Тясна, добре отъпкана пътека криволичеше през зелена ливада и изчезваше в гъста смърчова гора.
От вратата, през която бе влязъл, нямаше и следа. Беше попаднал в напълно непознат свят.
Левин дръпна за миг ръка от лаптопа и затвори очи. Не го тревожеше само неочакваната поява на този пейзаж: изглед от брега на океана на място, където би трябвало да се намира огромна осмоъгълна зала. Имаше нещо друго.
Той познаваше това място. Това не беше въображаем пейзаж. Той бе идвал тук преди много години със Скоупс. Още като студенти, когато бяха неразделни приятели. Това бе островът, на който се намираше вилата на родителите на Скоупс.
Монегън Айлънд, щата Мейн.
Скалата, върху която стоеше сега, ако си спомняше правилно, се наричаше Изгорялата глава.
Той отново хвана лаптопа и бавно завъртя топчето на мишката, за да огледа пейзажа. Всяка нова гледка, всяка подробност му беше позната. Невероятно. Това бе съкровеното скривалище на Скоупс, сърцето на Цифропространството му: тайният му свят на острова от детството му.
Левин си спомни една ваканция, която бе прекарал на острова. За градско момче изживяването беше вълнуващо. Двамата с Брент скитаха по цял ден покрай брега и из слънчевите поляни. Родителите на Скоупс имаха масивна колониална къща на самия ръб на едни скали над океана, недалеч от градчето в единия край на острова.