Левин веднага си даде сметка, че само тук ще намери Скоупс.
Тръгна по пътеката към тъмната смърчова гора. Направи му впечатление, че странната музика на киберпространството се беше сменила с обикновените звуци на острова: крясъци на самотна чайка, далечния рев на прибоя. Когато навлезе по-дълбоко в гората, шумът на океана заглъхна, заменен от свиренето на вятъра в короните на дърветата и поскърцването на дебели клони. Обгърна го лека мъгла и той се замисли колко лесно се е нагодил да се движи из този въображаем свят. Голямата видеостена пред него, уредбата на асансьора, мишката и клавиатурата на компютъра му, всичко работеше в пълен синхрон. Пътеката се раздвои. Левин спря, опита се да си спомни кое разклонение води към имението. Накрая избра една от пътеките наслуки.
Пътеката се спусна към малък поток и го пресече, покрай синята ивица на водата растяха блатни треви. Той пресече ручея и се заизкачва по стръмния отсрещен бряг; навлезе по-дълбоко в гората. Постепенно пътеката изчезна. Левин се обърна и тръгна назад, но мъглата се сгъсти и той вече различаваше само тъмните, покрити с лишеи дънери на околните дървета. Беше се загубил.
Той спря и се замисли. Имението се намираше в западния край на острова. Но накъде беше запад?
Той забеляза някаква сянка да се движи вляво; след малко от мъглата изникна човек с голям газов фенер. Около фенера в мъглата се образуваше светъл кръг. Мъжът изведнъж спря. Обърна се бавно към Левин. Професорът също го загледа, запита се дали не трябва да го поздрави. Изведнъж проблесна светлина и се чу силно пукане.
Левин си даде сметка, че стрелят по него. Мъжът в мъглата сигурно беше някаква защитна програма. Но дали го виждаше ясно и защо стреляше по него?
Изведнъж в лекия шепот на вятъра прозвуча силен и настоятелен глас. Левин се извърна бързо към високоговорителите на асансьора. Гласът принадлежеше на Скоупс.
— Внимание, до всички служители на охраната. В компютърната система на „Джиндайн“ е забелязан нарушител. При настоящите условия това означава, че той се намира в момента в самата сграда. Да се открие и задържи незабавно.
С навлизането си в острова Левин бе задействал системата за сигурност на суперкомпютъра на „Джиндайн“. Какво щеше да стане, ако го улучат? Може би така щяха да прекъснат достъпа му до Цифропространството и да го лишат от възможността да се свърже със Скоупс. Човекът в мъглата стреля отново. Левин побягна навътре в гората. Докато тичаше в мъглата, между дърветата започнаха да се появяват нови силуети. Гората оредя и накрая той се озова на някакъв черен път.
Той спря за момент и се огледа. Преследвачите му бяха изчезнали. Той тръгна по пътя толкова бързо, колкото му позволяваше мишката на лаптопа.
Внезапен шум го стресна. Той бързо се шмугна отново сред дърветата. Отсреща по пътя се зададе група тъмни силуети с фенери и пушки. Той изчака да отминат и пак тръгна.
Скоро черният път премина в павирана алея и заслиза към морето. В далечината Левин успя да различи покривите на градчето, скупчени около бялата камбанария на църквата. Зад тях се издигаше масивната фасада на местната странноприемница.
Той предпазливо се спусна към селцето. Улиците бяха безлюдни. Мъглата между похабените от времето постройки бе по-гъста. Той бързо закрачи покрай тъмните прозорци. Един от тях светеше, излъчваше бледо сияние в мъглата. Той чу гласове и бързо се скри в една странична уличка, докато нова група преследвачи минат покрай него.
При църквата пътят отново се разклоняваше. Левин вече знаеше накъде да тръгне. Избра лявото разклонение и се заизкачва покрай скалистия бряг на океана. След малко спря, обърна се с помощта на мишката, за да погледне нагоре.
Там, на върха на скалите, заобиколена от желязна ограда, се издигаше масивната къща на Скоупс.
От постоянното навеждане и взиране в камъните го заболя кръстът. Отпечатъците бяха толкова бледи, че едва ги следваше. За три часа бе напреднал с по-малко от три километра.
Най се изправи и се протегна, отпи една глътка от мяха. Изля малко в тропическия си шлем и го поднесе на Муерто. Накрая все пак щеше да ги настигне. Или да види как койотите ръфат мъртвите им тела. Щеше да ги надживее.
Той затвори за момент очи и обърна лице към парещото слънце. Въздъхна дълбоко и пак потегли. На около метър отпред имаше смачкана туфа трева. Той се приближи и погледна зад нея. На още около метър се виждаше преобърнато камъче. Той огледа внимателно наоколо. В навятия пясък малко по-нататък имаше отпечатък от копито.
Преследването бе досадно, но Карсън и Де Вака без съмнение вече бяха свършили всичките си припаси от вода. Конете им сигурно полудяваха от жажда.