Ето, най-после по-ясни следи в продължение на пет-шест метра. Най се протегна и тръгна покрай тях, доволен от временното облекчение в търсенето. Може би се бяха уморили и започваха да се препъват. Той също се беше уморил.
Изведнъж с периферното си зрение забеляза нещо да се движи. В същото време Муерто се дръпна рязко, Най политна и падна в краката на коня. Едно от копитата на животното го удари по главата, последва странно издумкване, после загуби съзнание. След време той отвори очи, за да види безкрайната синева на небето. Седна, започна да му се повдига. Муерто стоеше на десетина метра и пасеше кротко. Най опипа главата си. Кръв. Погледна часовника си и установи, че е бил в безсъзнание минута-две.
Обърна се рязко. До него на един камък, опряло брадичка в коленете си, седеше някакво хлапе и се хилеше. Носеше къси панталонки, високи до коленете чорапи и избеляла синя куртка с кална емблема на мъжкото училище „Сейнт Панкрас“ на джоба. Дългата му коса бе сплъстена, сякаш е била мокра дълго време, и стърчеше на всички посоки.
— Ти! — промълви Най.
— Гърмяща змия — отвърна момчето, кимна към една юка.
Това беше гласът: грубият лондонски акцент, който дори дългогодишното обучение в общинските училища на Кент и Съри не можеше да заличи. Този глас, чут от устата на момчето, накара Най да се пренесе от нажежената североамериканска пустиня в тесните улички сред мрачните тухлени постройки на Ийлинг, мокри от наскорошен дъжд, миришещи на въглищна прах.
Той с мъка се върна в реалността. Погледна по посоката, в която сочеше момчето. Змията беше там, свита, готова да ухапе.
— Защо не ме предупреди? — попита Най.
Момчето се изсмя:
— Че ти не я ли видя, старче? Не я ли чу?
Змията лежеше безшумно. Върхът на опашката й трепереше бясно, но не издаваше никакъв звук. Понякога гърмящата змия може да си счупи всички люспи на опашката, но това става много рядко. Най почувства, че го побиват тръпки. Трябваше да внимава повече.
Той се изправи, едва се сдържа да не повърне. Отиде при коня и измъкна пушката.
— Чакай малко — спря го момчето с усмивка. — На твое място не бих го направил.
Най върна пушката в кобура. Хлапето имаше право. Карсън можеше да чуе изстрела. Това щеше да му даде информация, която нямаше нужда да получава.
Най огледа земята около змията. Ето ги: две зелени пръчки от мескит с чатал на края.
Момчето се изправи и се протегна, приглади рошавата си коса.
— Май са ти заредили клопка — отбеляза. — Гаден номер. За малко да те пипнат.
Най изруга. Все подценяваше Карсън. Змията бе раздразнена и се беше хвърлила прекалено рано. В противен случай… За миг му се зави свят.
Той отново погледна момчето. При последната им среща Най бе по-малък от нахалния дребосък, който сега стоеше пред него.
— Какво стана всъщност онзи ден в Литълхемтън? — попита. — Мама не ми каза.
Момчето се нацупи:
— Онази гадна голяма вълна ме гепи, не помниш ли? Потопи ме.
— Как успя да се измъкнеш?
Момчето се намръщи още по-сърдито:
— Не успях.
— Какво правиш тук тогава?
Момчето вдигна едно камъче и го запрати надалеч:
— Същото мога да попитам и теб.
Най кимна. Имаше право. Цялото това скитане из пустинята би трябвало да изглежда странно. А колкото повече се замисляше, толкова по-нормално му се струваше. Скоро щеше изобщо да спре да мисли.
Той хвана поводите на коня, заобиколи отдалеч змията и след десетина метра на север отново потърси следите на бегълците.
— Тук е като в пещ — оплака се момчето.
Най не му обърна внимание. Беше открил драскотина върху един камък. Карсън бе завил рязко точно след змията. Господи, как само го болеше главата.
— Слушай, имам по-добра идея — каза момчето. — Защо не го пресрещнем направо на прохода?
Въпреки болката, която замъгляваше съзнанието му, Най си спомни картата. Не познаваше северната част на Хорнада толкова добре, колкото южната. Струваше му се несигурно, но вероятно имаше възможност да пресрещне Карсън някъде.
Обстоятелствата още бяха на негова страна. Оставаха му двайсет литра вода, конят му бе в добра форма. Време беше да престане да се влачи по следите на Карсън и да измисли собствена стратегия.
Той намери един плосък камък и разпъна картата, затисна краищата й с камъни. Може би Карсън се движеше на север не само за да заблуди всичките си преследвачи. В личното му досие пишеше, че е работил из стопанствата на Ню Мексико. Може би се беше запътил към познат район.
На картата се виждаха сложни, обширни лабиринти от застинала лава в северната част на пустинята. Тъй като топографите не си бяха направили труда да картират целия район, по-голямата част от листа бе изпъстрена с черните точки, означаващи лавови полета. Нямаше информация нито за релефа, нито за дебелината на пластовете. Картите без съмнение бяха изключително неточни и изработени само по аерофотоснимки, без да са извършвани измервания на място.