В северната част на Хорнада Най забеляза няколко вулканични конуса, означени като „поредица от кратери“. Лавовият поток се простираше между високо плато, отбелязано като Меса дел Контадеро, и крайните склонове на планините Фра Кристобал. Нямаше проход, но сред Малпаис, до самите склонове на планината, се виждаше пясъчен коридор — единственият начин да се излезе от Хорнада, без да се прекосяват безкрайните пространства на лавовото поле.
Момчето надничаше над рамото на Най.
— Проклятие! Какво ти казах, а, шефе? Причакай ги при прохода.
На петдесет километра след изхода от пустинята се виждаше знакът за вятърна мелница — триъгълниче с кръстче на върха — и черно кръгче, обозначаващо кладенец. До тях имаше малко квадратче и надпис: „Лава Камп“. Най предположи, че това е най-предният лагер за добитъка на ранчото Даймънд Бар, което се намираше на още трийсетина километра на север.
Точно натам се беше запътил Карсън. Мръсникът сигурно бе работил в ранчото като дете. Все пак от „Маунт Драгън“ до Лава Камп имаше към сто и шейсет километра. Сто и двайсет само до тесния проход в лавата. Това означаваше, че на Карсън му остават поне деветдесетина километра до вятърната мелница и първия водоизточник. Никой кон не можеше да пропътува такова разстояние, без поне веднъж да се напие добре. Бяха обречени.
Въпреки това, колкото повече се взираше в картата, толкова повече се убеждаваше, че Карсън се е запътил точно към този проход. Щеше да остане сред лавата само колкото да забави Най, после щеше да тръгне към Лава Камп, където имаше вода, храна и вероятно някой с мобилен телефон.
Най прибра картите и се огледа. Лавата сякаш се простираше във всички посоки до самия хоризонт, но той знаеше, че на запад тя свършва след около километър.
Планът му беше много прост. Щеше веднага да излезе от лавовото поле и да тръгне към прохода в Малпаис. Щом стигне там, щеше да чака. Карсън нямаше откъде да знае, че той разполага с тези карти. Вероятно знаеше, че Най не познава добре северната част на Хорнада. Нямаше да се досети за засадата. Пък и щеше да е прекалено жаден, за да се интересува от каквото и да било друго освен вода. Най щеше да заобиколи отдалеч, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки това щеше да стигне преди тях на прохода.
А на прохода Карсън и онази кучка щяха да се запознаят отблизо с оптическия мерник на пушката му.
Лешоядите бяха може би на около два километра, продължаваха да се въртят бавно в издигащия се топъл въздушен поток. Карсън и Де Вака вървяха мълчаливо до конете си. Часът беше два. Сред лавата сякаш проблясваха безброй кристално чисти езера. Където и да погледнеше, Карсън виждаше само вода.
Жаждата бе непоносима. Никога не си беше представял, камо ли да изпитва, такава. Езикът му бе като дебело парче тебешир, напълно безчувствен. Устните му се бяха напукали и от раничките изтичаше лимфа. Жаждата замъгляваше и съзнанието му. Струваше му се, че пустинята се е превърнала в безкрайно поле от нажежени въглени и той всеки момент ще се възнесе като изпепелен лист към заслепяващото, безмилостно небе.
Конете страдаха от силно обезводняване. От сутринта поведението им се беше променило неузнаваемо. Той бе предвиждал да ги напои преди залез, но сега осъзнаваше, че тогава ще е твърде късно.
Той спря рязко. Де Вака продължи вяло още няколко крачки, преди да спре мълчаливо.
— Хайде да напоим конете — каза Карсън.
От говоренето го заболя гърлото.
Тя не отвърна.
— Сусана? Добре ли си?
Тя пак не продума. Седна в сянката на коня и отпусна глава върху гърдите си.
Карсън бръкна в дисагите на Най, разбута подковите и извади едната манерка. Свали шапката си и я напълни с вода. При вида на живителната течност гърлото му се сви. Дорчо, който стоеше полумъртъв до него, вдигна рязко глава и се приближи. Изпи водата, после захапа ръба на шапката. Карсън го удари раздразнено по муцуната. Конят се отдръпна и изпръхтя.
Карсън напълни за втори път шапката и я поднесе към коня на Де Вака. Той изпи жадно водата.
Карсън извади втората манерка и даде на всяко животно по още половин шапка вода. След това прибра манерките. Конете веднага се оживиха.
Когато прибираше втората, наполовина пълна манерка в дисагите, Карсън чу някакво шумолене вътре. Бръкна и напипа таен джоб от вътрешната страна. Отвътре се подаваше лист пожълтяла хартия — листът, който бе държал Най вечерта след пясъчната буря. Карсън го извади и го разгледа любопитно. Листът бе напукан и изобщо не беше хартия, а стар пергамент. На него бяха надраскани грубо контурите на планина, някаква странна черна скална форма, многобройни знаци и надписи на испански. Отгоре стояха странни думи, изписани внимателно със старовремски почерк: „Al desperar la hora el aguila del sol se levanta en una aguija de fuego.“ „На разсъмване слънчевият орел се издига върху огнен език.“ Под това изречение, между другите надписи, стоеше името Диего де Мондрагон.