Карсън погледна Де Вака, която се приближи зад него:
— Койоти.
Имаше чувството, че в гърлото си има шкурка.
— Какво?
— Койоти. Значи вода.
— Къде?
— На не повече от петнайсет километра.
Той се подпря на седлото в опит да сдържи спазмите в гърлото си.
— Как? — изхриптя Де Вака.
— Следи.
Всичко наоколо бе напечено. Самотно облаче се носеше бавно по небето. Планината Фра Кристобал, към която се движеха цял ден, изглеждаше нажежена до бяло. Зад тях хоризонтът беше изчезнал и пясъкът сякаш се изпаряваше като светли потоци пара, издигащи се към небето. Койотите се бяха оттеглили на едно възвишение, чакаха натрапниците да се махнат.
— Дошли са по вятъра — каза Карсън.
Той обиколи мъртвата антилопа, за да намери откъде идват следите на хищниците. Тръгна по тях и Де Вака го последва. Продължиха няколко километра.
Следите изведнъж завиха към лавата и изчезнаха.
Карсън накара Дорчо да спре и Де Вака се изравни с него. Постояха в мълчание известно време. Никой не може да проследи койот по застинала лава.
— Мисля — изхриптя Карсън, — че трябва да разделим останалата вода с конете. Няма да издържим повече.
Този път Де Вака кимна.
Те се свлякоха от седлата върху горещия пясък. Карсън едва извади полупразната манерка.
— Пий бавно — каза. — И не се разочаровай, ако ожаднееш още повече.
Де Вака взе манерката с треперещи ръце и отпи. Карсън не си направи труда да вади солта от джоба — и без това нямаха достатъчно вода. Той пое внимателно манерката от ръцете на Де Вака и я доближи до устните си. Чувството бе неописуемо, но жаждата стана още по-непоносима.
Той даде остатъка от водата на конете, след това завърза празната манерка за седлото. Легнаха в сянката на двете животни.
— Какво чакаме? — попита Де Вака.
— Залеза.
Водата вече му се струваше далечен сън, но говоренето не му причиняваше толкова големи мъки както преди.
— Койотите пият преди залез и обикновено започват да вият. Да се надяваме, че изворът е в рамките на един километър, за да можем да ги чуем. Иначе…
— А Най?
— Още ни търси, сигурен съм. Мисля обаче, че вече му се изплъзнахме.
Де Вака помълча известно време.
— Чудя се дали дон Алонсо и жена му са страдали така — промърмори накрая.
— Вероятно. Но накрая са намерили извора.
Те отново потънаха в мълчание. В пустинята цареше мъртвешка тишина.
— Можеш ли да си спомниш още нещо за този извор? — попита Карсън.
Де Вака се намръщи:
— Не. Вървели през пустинята през нощта. Добитъкът им бил достигнал пълно изтощение. Тогава един апач им показал извора.
— Значи вероятно са били изминали половината път.
— Във фургона си са имали варели с вода, така че вероятно са минали доста повече.
— И са вървели на север.
— На север.
— Абсолютно нищо ли не помниш за разположението на извора?
— Нали ти казах вече. Бил в някаква пещера в подножието на Фра Кристобал. Само това знам.
Карсън си направи бърза сметка. Сега се намираха на шейсетина километра северно от Маунт Драгън. Планините бяха на петнайсет километра на запад. На самата граница на възможностите на койотите.
Карсън се изправи несигурно:
— Вятърът духа към Фра Кристобал. Значи койотите са дошли от запад. Така че може би Охо дел Агила е там.
— Това е било преди векове. Откъде може да си сигурен, че дори да намерим извора, той няма да е пресъхнал?
— Не съм.
— Не знам дали ще издържа още петнайсет километра.
— Няма друг изход, иначе ще умрем.
— Доста убедително звучиш. — Де Вака се изправи. — Да тръгваме тогава.
Най продължи известно време покрай лавата, после зави на изток, в обратната посока на планините, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки че Карсън се беше оказал достоен противник, той допускаше грешки, когато станеше прекалено самоуверен. А Най искаше Карсън да бъде колкото се може по-самоуверен. Трябваше да си помисли, че се е изплъзнал на преследвача.
Муерто още се държеше във форма и самият Най се чувстваше добре. Главоболието му беше отслабнало. Следобедната жега беше задушаваща, но тя работеше за тях — невидимият убиец.
Около четири часа той отново зави на север и се върна в началото на лавовото поле. На юг се виждаше ято лешояди. Кръжаха там от сума ти време. Сигурно имаше някаква мърша. Твърде рано бе Карсън и Де Вака да привличат толкова хищници.
Той изведнъж спря. Момчето беше изчезнало. Той се уплаши.
— Хей, момче! Момче!
Гласът му заглъхна без ехо, сякаш потъна в сухия пустинен пясък. В безкрайната равнина нямаше какво да отрази звука.