Най се изправи на стремената и събра ръце пред устата си:
— Момче!
Хилавото хлапе се появи иззад един камък. Закопчаваше си панталоните.
— Без паника — успокои го то. — Бях по работа.
Най си отдъхна. Насочи отново коня си на север и го подкара в тръс. До мястото на засадата оставаха петдесетина километра. Щеше да стигне преди полунощ.
На големия екран в асансьора се виждаше масивна колониална сграда в неоготически стил с огромна остъклена мансарда. Отпред имаше широка покрита тераса. С помощта на клавиатурата Левин погледна нагоре. Цялата постройка беше тъмна освен малката осемстенна таванска стаичка на централната кула. От тесните й прозорчета в мъглата струеше бледа светлина.
Той се насочи към металната врата на оградата, която висеше отворена на счупените си панти. Запита се защо самата къща не се пази и защо Скоупс е изобразил двора обрасъл с диви череши и репеи. Когато се приближи, забеляза, че някои прозорци са счупени и на места боята се бели от старите дъски. Когато бе идвал в имението като младеж, и къщата, и дворът бяха добре поддържани.
Той отново погледна осмоъгълната таванска стаичка. Скоупс сигурно беше там. Изведнъж от покрива на купичката излезе светъл лъч и се загуби в тъмната мъгла отгоре. Беше видял подобни информационни потоци да се обменят между отделните сгради в киберпространството на „Джиндайн“. Това сигурно бе скритата сателитна връзка, за която му беше говорил мимът. Левин се запита дали информацията в този канал се закодира преди или след като напусне скрития Цифросвят на Скоупс.
Входната врата беше открехната. В къщата цареше мрак и на Левин му се прииска да освети по някакъв начин пътя си. Небето започваше бавно да потъмнява, мъглата придоби оловносив цвят и Левин разбра, че поне в изкуствения свят на Скоупс се смрачава. Той погледна часовника си, показваше 5:22. Сутринта или вечерта? Трудно бе да определи. Той се намести на пода, изпъна единия си крак, който беше изтръпнал, разтърка китките си и се запита дали мимът още поддържа затъмнението в компютърната система на сградата. След това си пое дълбоко въздух, взе клавиатурата и влезе в къщата.
Озова се във фоайето от спомените си — с изтъркан персийски килим на пода и масивна каменна камина отляво. Над камината бе закачена препарирана глава на лос, чиито рога бяха оплетени в паяжина. По стените висяха стари картини на лодки и кораби, риболовни и китоловни сцени.
Точно напред бе витото стълбище, водещо към втория етаж. Той се качи горе. Стаите около площадката бяха празни и тъмни. Той си избра една, влезе и се приближи до счупения прозорец. Погледна навън и с изненада установи, че вместо извиващия се път в мъглата отдолу има само странни сивкави и оранжеви сенки. „Някаква болест в Цифропространството?“ — запита се той. Отново се върна при стълбите. Свърна в друг коридор, беше любопитен да види стаята, в която бе спал преди толкова години, но по екрана премина само поток от цифри, заплашвайки да развали цялата картина. Той бързо се дръпна назад. Всяко друго кътче в киберпространството на Скоупс бе изпипано толкова старателно. И въпреки това той беше оставил образа на родния си дом в пълен хаос.
Стълбите към куличката започваха от другия край на площадката. Левин тъкмо смяташе да тръгне по тях, когато си спомни, че имаше друго стълбище, водещо към балкона, опасващ кулата отвън. Може би щеше да е по-добре да мине оттам и да надникне през прозореца на стаичката, вместо да нахълта през вратата.
Той излезе в мъглата и тръгна по стълбището около кулата. Качи се на балкончето от външната страна на стаичката и надникна през един прозорец.
В стаичката с гръб към него седеше мъж, напомнящ по фигура на Брент. Носеше халат и дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Пред себе си имаше компютър.
Изведнъж от мъглата се появи червен лъч и се заби в стената на куличката. Без да се колебае, Левин се пъхна в светлия поток и по екрана веднага започнаха да преминават думи:
… обсъдихме цената ви. Това е немислимо. Продължаваме да настояваме за три милиарда. Няма повече да се пазарим.
Светлинният поток спря. Левин зачака неподвижно. След минути друг цветен поток, този път отвътре навън, полетя във въображаемото пространство:
Генерал Харингтън, вашата наглост току-що ви лиши от още един милиард, цената вече е пет милиарда. Това перчене ме отвращава като бизнесмен. Нещата можеха да минат много по-гладко, ако и двамата се държахме с подобаващо уважение към партньора, не мислите ли? Вашите пари нямат никакво значение в момента. Все пак това е моят вирус. Той е при мен, не при вас. Пет милиарда, и положението може да се промени.