Светлинният поток спря.
Левин застина от изумление. Нещата бяха по-лоши, отколкото си ги беше представял. Сега Скоупс не само че беше полудял, ами и държеше вируса… и искаше да го продаде на военните. Може би дори на някаква подривна група в Армията. Като се имат предвид цените, това можеше да е само вирусът, способен да унищожи цялото човечество.
Левин се облегна на вратата на асансьора, сломен от сериозността на проблема, пред който се беше изправил. Пет милиарда долара. Невероятно. Вирусът не беше като ядрената бомба — трудна за съхранение, трудна за криене, трудна за пренасяне. В една-единствена епруветка, която може да се скрие в джоба, можеше да има трилиони…
Левин отново се наведе над лаптопа и с помощта на мишката се върна на площадката на втория етаж на въображаемата къща. Вратата на вътрешното стълбище, както всички други врати в къщата на Скоупс, беше отворена. На края на стълбите имаше друга врата. Под нея се процеждаше светлина.
Вратата бе заключена и Левин яростно задумка по нея.
Изведнъж му хрумна нещо. С Фидо бе подействало, защо да не подейства и тук?
Той написа с главни букви на лаптопа си:
„СКОООУПС!“
Името веднага проехтя от уредбата в тесния асансьор. Мина една минута, две. Изведнъж вратата на таванската стаичка се отвори с трясък. Срещу Левин се изправи мъж с вид на древен мъдрец. Това, което бе взел за халат, всъщност представляваше дълга роба, изпъстрена с астроложки знаци. Бялата коса се спускаше на вълни над щръкналите уши и кожата по челото и хлътналите бузи бе прорязана от безброй бръчки, но Левин разбра, че е намерил този, когото търсеше. Брент Скоупс.
Слънцето бодеше кожата му като с хиляди остри стъкълца. Водата беше възстановила малко влагата в гърлата им, но бе усилила и жаждата им. Конете също бяха станали по-неспокойни. Карсън чувстваше, че Дорчо е нервен, готов всеки момент да побегне. Ако това стане, щеше да препуска, докато падне мъртъв.
— Дръж юздите изкъсо — предупреди той Де Вака.
Фра Кристобал се приближаваше все повече и повече, менеше цвета си от оранжево и червено до сиво в зависимост от положението на слънцето. Докато яздеха, Карсън усети как устата и гърлото му отново пресъхват. Очите му се подуха и той с мъка ги държеше отворени. През повечето време яздеше със затворени очи. Конят под него залиташе от немощ.
Пещера в подножието на планината. Топла вода. Това означаваше вулканичен район. Значи изворът трябваше да е близо до някой лавов поток, вероятно самата пещера се намираше в лавата. Той отвори за малко очи. Още дванайсет километра, може би по-малко, до безгласната, пуста планина.
Самото мислене го изтощаваше. Изведнъж той изпусна юздите и отчаяно се хвана с две ръце за предния лък на седлото. Ако падне от коня, никога нямаше да успее да се качи отново. Той стисна седлото и се наведе напред, докато почувства острата грива на животното до бузата си. Ако Дорчо реши да побегне, това беше краят. Той остана така, опитвайки се да преодолее болката, която изгаряше затворените му очи.
Когато стигнаха подножието на планината, слънцето вече залязваше. Дългите сенки на назъбените върхове плъзнаха към тях, най-после ги обгърнаха в хладен полумрак. Температурата спадна чувствително.
Карсън с мъка отвори очи. Дорчо се препъваше. Вече бе изгубил желанието да бяга, сега губеше и това да живее. Карсън се обърна към Де Вака. Тя седеше на седлото превита, опряла глава в шията на коня, изглеждаше също толкова изнемощяла колкото него.
Двата коня достигнаха лавата в основата на склона и спряха.
— Сусана? — изхриптя Карсън.
Тя леко повдигна глава.
— Да изчакаме тук. Ще чакаме да чуем воя на койотите.
Тя кимна и се изхлузи от седлото. Опита се да се задържи на крака, но се свлече, сякаш бе мъртвопияна.
— По дяволите — промълви.
Хвана се за седлото, изправи се донякъде, после отново се отпусна на земята. Конят й остана прав, с треперещи крака и увиснала глава.
Карсън слезе от седлото:
— Дай да ти помогна.
Почувства, че губи равновесие. В следващия момент с изненада установи, че вече лежи на пясъка и гледа нагоре въртящите се с бясна скорост планини, коне, небе. Отново затвори очи.
Изведнъж му стана студено. Той се опита да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха залепнали. Вдигна ръка и ги раздалечи с пръсти. На тъмновиолетовото небе блестеше самотна звезда. Тогава чу тих звук. Започна като пискливо джафкане, което бързо премина в пронизителен вой; в далечината му отговори друг. Присъединиха се още три-четири гласа; постепенно зазвуча цял хор.