Койотите се събираха на водопой в подножието на планината.
Карсън вдигна глава. Де Вака лежеше неподвижно до него. Светлината бе само толкова, колкото да различи тъмните очертания на тялото й.
— Сусана?
Не последва отговор.
Той допълзя до нея и докосна рамото й.
— Сусана?
„Дано да не е късно.“
Той отново я разтърси, този път по-силно. Тя размърда немощно глава, черната й коса се разпиля по лицето й.
— По… мощ — промълви.
Гласът й мобилизира малкото сили, които му бяха останали. Трябваше да намери вода. Трябваше някак си да я спаси. Конете още стояха безмълвно, трепереха, юздите им се влачеха в пясъка. Той се хвана за едно от стремената и се изправи да седне. Дорчо му се струваше нагорещен.
Карсън се изправи, веднага му се зави свят, силите моментално го напуснаха и той отново се озова по гръб върху пясъка.
Не можеше да върви. Ако искаше да намери вода, трябваше да язди.
Той отново се докопа до стремето и се изправи с мъка. Твърде немощен бе, за да се качи сам на седлото. Огледа се. На няколко метра встрани забеляза голям камък. Придържайки се за стремето, той заведе коня до него. Покачи се върху камъка и успя да се прехвърли върху седлото. Остана неподвижно и се заслуша.
Койотите продължаваха да вият. Той се ориентира по звука и леко побутна Дорчо с пети.
Животното направи несигурно крачка напред, после спря. Карсън пошепна нещо окуражително в ухото му, потупа го леко по врата и отново се опита да го подкара.
Конят направи нова несигурна крачка. Препъна се, успя да се задържи, пристъпи пак.
— Побързай — прошепна Карсън.
Койотите нямаше да вият още дълго.
Конят се запрепъва по посоката на звука. След минута отляво се извиси нова стена от лава. Карсън подритна леко Дорчо, за да върви по-бързо, но воят изведнъж спря.
Койотите го бяха надушили.
Той продължи към мястото, откъдето ги беше чул за последно. Достигна нов поток от застинала лава. Небето постепенно потъмняваше. След броени минути щеше да се спусне пълен мрак.
Изведнъж Карсън усети хладен, влажен въздух. Конят вдигна рязко глава, той също бе надушил влагата. След миг лекият бриз отново довя горещата миризма на напечен пясък от пустинята.
Лавовият поток изглеждаше, че продължава безкрайно от лявата му страна. Надясно се простираше пустинята. На небето постепенно започнаха да се появяват звезди. Възцари се пълна тишина, по нищо не можеше да се разбере къде е водата. Близо бяха, но не достатъчно. Карсън почувства, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.
Конят изпръхтя тежко и пристъпи още една крачка напред. Карсън стисна предния лък на седлото. Беше изпуснал юздите, но това не го тревожеше. Конят щеше сам да се ориентира. И отново: примамливият аромат на мокър пясък. Конят се насочи по миризмата, запъти се право към лавата. Карсън не виждаше нищо, освен черните контури на назъбени скали на фона на малко по-светлото небе. Тук сигурно нямаше нищо; това беше поредният мираж. Очите му отново се затвориха. Конят се препъна, направи още няколко крачки и спря.
Карсън долови, сякаш от огромно разстояние, лек звук, като че някакво животно лочи вода. Той пусна седлото и започна да пада, да пада… и тъкмо мислеше, че това падане ще продължи цяла вечност, се строполи с плясък в някаква плитка локва.
Водата бе дълбока сигурно десетина сантиметра. Това, разбира се, бе илюзия. Преди да умре от жажда, човек често си представя, че потъва във вода. Той се обърна и устата му се напълни с вода. Беше топла… топла и чиста. Той преглътна. Чак тогава си даде сметка, че водата е истинска.
Той се извъртя, започна да пие жадно, избухна в смях.
С всяка глътка усещаше как силите му се възстановяват.
Той неохотно спря и се изправи. Опря се на коня, успя да освободи клепачите си от лепилото, което ги държеше. Свали манерката и с трепереща ръка я напълни. Отново я завърза за седлото и опита да издърпа Дорчо от водата.
Конят отказа да помръдне. Карсън знаеше, че ако го остави, животното може да пие, докато се пръсне. Затова го удари по муцуната и дръпна силно юздите. Конят се сепна и отстъпи назад.
— Правя го за твое добро — увери го Карсън и го поведе назад.
Де Вака лежеше, където я беше оставил. Карсън коленичи до нея й напръска лицето и косата й с малко вода. Тя се размърда и той повдигна главата й и внимателно изсипа няколко капки в отворената й уста.
— Сусана?
Тя преглътна и се закашля.
Той изля още малко вода в устата й, напръска очите и подутите й устни.
— Ти ли си, Гай? — прошепна тя.
— Ето вода.
Той допря гърлото на манерката до устните й. Тя отпи няколко глътки и пак се закашля.