— Още — изхриптя.
За петнайсет минути тя изпи целите три литра. Карсън извади кристалче сол и й го подаде:
— Смучи това, за да ти мине жаждата.
— Мъртва ли съм? — прошепна накрая тя.
— Не, намерих извора. Всъщност Дорчо го намери. Охо дел Агила.
Тя започна да смуче кристалчето сол и седна.
— Ох, още умирам от жажда.
— Толкова ти стига засега. В момента имаш повече нужда от соли.
Тя облиза отново кристалчето; внезапно захлипа, раменете й се разтресоха. Карсън инстинктивно я прегърна.
— Хей, гледай това, cabron. Очите ми отново работят.
Той я притисна до себе си, по бузите му потекоха сълзи. Двамата заплакаха от радост, че са още живи.
След час Де Вака възвърна силите си дотолкова, че да може да ходи. Заведоха конете при пещерата и ги напоиха. Карсън ги остави навън да попасат, спъна ги, за да не се изгубят. Това обаче надали бе необходимо: животните нямаше да се отдалечат много от водата.
Когато се върна в пещерата, Карсън завари Де Вака легнала върху един пясъчен нанос, вече заспала. Той седна, почувства се така, сякаш го притиска огромен товар. Беше твърде изтощен за каквото и да било. Той се отпусна по гръб и заспа.
Лавагейт — Вратата от лава.
Най освети с фенерчето огромната черна стена от едната си страна. Проходът бе сигурно стотина метра широк. От едната му страна се издигаха склоновете на планината Фра Кристобал; безформена каменна маса, представляваща естествена бариера пред конете. От другата се издигаше огромна стена от лава, внезапният край на безкрайното лавовото поле, образувано от изригването на вулкан преди милиони години. Мястото бе по-добро, отколкото очакваше — идеално за засада. Ако целта му беше Лава Камп, Карсън нямаше как да не мине оттук.
Най спъна Муерто и го остави в едно дълбоко дере зад прохода. Качи се по лавата с фенерчето, пушката, един мях с вода и малко храна. Скоро намери подходящо място за наблюдателен пост — малка вдлъбнатина в лавата с остри ръбове. Скалата образуваше естествени бойници, а грапавата й повърхност предлагаше идеална опора за пушката.
Той седна и зачака. Отпи глътка вода и си отряза парче кашкавал от питата. Американски чедар, истинска отврат. Дори четирийсетградусовата жега не беше подобрила вкуса му. Поне можеше да се яде. Най бе почти сигурен, че Карсън и жената не са яли вече трийсет часа. При липсата на вода обаче, гладът бе последната им грижа.
Той се отпусна тихо в мрака, заслуша се. Малко преди разсъмване на небето изгря новата луна — тънък сребрист сърп. Хвърляше достатъчно светлина, за да го облекчи да не се взира толкова в тъмното.
Беше си избрал идеалната наблюдателница — снайперистко гнездо на трийсетина метра над прохода. През деня щеше да забележи Карсън и жената още от три-четири километра. Щяха да представляват идеални мишени, както от тази, така и от другата страна на прохода. Не можеше и да си мечтае за по-добра позиция. Когато 35,7-калибровите свръхбързи куршуми попаднеха в плътта им, дори лешоядите щяха да срещнат затруднение в търсенето на някое здраво парче месо.
Разбира се, имаше вероятност Карсън и жената вече да са мъртви. В този случай за Най оставаше успокоението, че присъствието му ги е подтикнало да пътуват в безжалостната горещина на деня и така е ускорило гибелта им. Във всеки случай обаче, това място бе изключително удобно за чакане. Тук щеше да остане на сянка и през деня и водата нямаше да е чак такъв проблем. Щеше да остане още един ден, може би два — просто да е сигурен — и после да потегли на юг, за да потърси труповете.
Ако Карсън намери вода — а това бе единственият начин да стигне жив дотук, той щеше да е прекалено самоуверен. Заслепен от мисълта, че е успял, че се е отървал от Най. Той свали пълнителя, провери го, после пак го върна на мястото му.
— Бум, бум — чу се тънък, насмешлив глас от тъмното.
От изток небето започваше да просветлява.
— Кой е? — чу се неспокойният глас на Скоупс от уредбата на асансьора.
Устните на образа върху видеостената не помръднаха и изражението му не се промени. Въпреки това Левин долови нотка на изненада в гласа на бившия си приятел. Той не написа нищо на лаптопа си.
— Значи тревогата не е била фалшива. — Образът на екрана се отдръпна от вратата. — Влизайте тогава. Съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би в следващия вариант на програмата. — Той се засмя. — Нарушител от персонала ли сте? Или работите за конкуренцията? Във всеки случай, надявам се да имате добрината, да ми обясните защо сте проникнали в сградата и в програмата ми.