Изведнъж ръцете й трескаво заиграха по тялото му, пъхнаха се под ризата му, започнаха да галят гърдите му, да разкопчават колана му. Тя седна и той бързо смъкна фланелката й и я хвърли настрани, издърпа припряно мокрите й дънки. Тя обгърна с ръце врата му, допря език до изгорялото му от слънцето ухо и му зашепна възбуждащо. После се отпусна отново в локвата, коремът и малките й гърди останаха над повърхността. След това тя сключи крака на гърба му и двамата се любиха сред водата, която се разплиска наоколо в ритъм с движенията им.
По-късно Де Вака погледна Карсън, легнал гол на мокрия пясък.
— Не знам дали да те удуша, или да се любя с теб — каза с усмивка тя.
Карсън вдигна поглед. След това се извъртя към нея и отметна един мокър кичур от лицето й.
— Хайде да повторим последното — предложи. — После ще говорим.
На обяд двамата вече спяха.
Карсън се носеше над пустинята, криволичещите потоци лава изглеждаха като тънки ленти под него. Той се възнасяше все по-високо към слънцето. Пред него се издигаше огромна, тънка скална игла; острият и връх се извисяваше на хиляди метри над лавата. Той се опитваше да достигне върха, но колкото повече се изкачваше, толкова повече той се издигаше все по-високо, и по-високо, до самото слънце…
Той се стресна в съня си и се събуди. Седна, погледна към входа на пещерата, после отново в полумрака вътре. Замъглената идея, която му беше хрумнала по-рано, сега бе съвсем ясна в съзнанието му.
Той се изправи, облече се и излезе навън. Часът наближаваше два, най-горещият час от денонощието. Конете се бяха възстановили, но трябваше да пият още. Ако искаха да се доберат до Лавагейт преди залез, трябваше да тръгнат до един час. Към полунощ или малко по-късно щяха вече да са в Лава Камп. И тогава щяха да им остават още трийсет и шест часа, за да предупредят Управлението за лекарствените средства за опасността от „Пурблъд“, преди официалното пускане на продукта за масова употреба.
Не можеха обаче да тръгнат. Още не.
Карсън се приближи до конете и откъсна две ивици кожа от едната сбруя. След това събра сухи клонки от близките храсти и ги върза на две снопчета. Върна се в пещерата.
Де Вака бе станала и се беше облякла.
— Добро утро, каубой — поздрави тя, когато той влезе.
Той се усмихна и се приближи.
— Стига толкова — каза тя и го мушна игриво в корема.
Той се наведе и прошепна в ухото й:
— Al desperar la hora el aguila del sol se levanta en una aguija de fuego.
— На разсъмване слънчевият орел се издига върху един огнен език — преведе тя с озадачено изражение. — Това пишеше върху картата на Най за съкровището. Не мога да разбера какво означава.
Тя го погледа объркано известно време, после изведнъж очите й се разшириха:
— Тази сутрин видяхме орела. Силуетът му се появява в дъното на тази пещера при първите слънчеви лъчи.
Карсън кимна.
— Това означава, че сме намерили мястото…
— … Мястото, което Най търси толкова много години — прекъсна я той. — Където е скрито съкровището на Мондрагон.
— Само че е търсил на повече от сто километра оттук. — Де Вака погледна в тъмното, после се обърна към Карсън. — Какво чакаме?
Карсън запали едното снопче клонки и двамата се вмъкнаха във вътрешността на пещерата.
Водата от извора течеше навътре, образувайки тесни меандри. Карсън и Де Вака тръгнаха по поточето в червеникавата светлина на огъня. Като стигнаха дъното на пещерата, Карсън си даде сметка, че това не е никакво дъно, а рязко слизане на по-долно ниво. Отдолу започваше тесен тунел, толкова нисък, че трябваше да вървят приведени. В мрака напред се чуваше плисък от водопад.
Тунелът преминаваше в по-голяма галерия, може би три метра широка и десет висока. Карсън вдигна импровизираната факла, за да освети по-голяма част от скалата. Пристъпи напред, но рязко спря. Точно пред краката му потокът изтичаше през ръба на скалата и пропадаше в бездънна яма. Карсън протегна ръката си с факлата напред и надникна плахо надолу.
— Виждаш ли нещо? — попита Де Вака.
— Дъното едва се забелязва. Сигурно е поне двайсет метра надолу.
Чу се леко стържене и Карсън инстинктивно се дръпна назад. Едно камъче от брега на потока се плъзна по гладката повърхност и изпадна през ръба на дупката. След малко отдолу се чу кънтене.
Карсън опипа земята пред себе си.
— Скалата е невероятно ронлива — отбеляза той.
Премести се плахо встрани, докато намери по-стабилно място. Там коленичи й се наведе над ръба.