Левин кимна:
— Да е постоянно на показ. Като велик шедьовър на изкуството.
— Но не само като експонат, Чарлс. Искам да го допълват, да развиват програмния език. Прекалено дълго го държах само за себе си. — Той приглади разсеяно перчема си. — Някакви други желания, Чарлс? Изпълнителят ми винаги довежда нещата докрай.
— Само едно — отвърна спокойно Левин.
— И то е?…
— Можеш сам да се досетиш.
Скоупс го погледа няколко секунди.
— А, разбира се — каза и отново се обърна към микрофона. — Спенсър, там ли си още?
— Да, сър.
— Моля те, унищожи договора за продължаване на x-rust.
— Договора ли, сър?
— Направи го. И поддържай връзката.
Скоупс се облегна на дивана, погледна Левин и вдигна вежди.
— Благодаря — каза Левин.
Скоупс кимна мълчаливо. След това се пресегна към телефона и натисна няколко копчета.
— Внимание, моля, до целия персонал на сградата — заговори в слушалката.
Левин чу гласът му да ехти от скрит високоговорител и си даде сметка, че се чува из целия небостъргач.
— Говори Брент Скоупс. В сградата се случи авария. Целият персонал трябва незабавно да се евакуира. Това е временна мярка и ви уверявам, че никой не е застрашен. Преди да напуснете, искам да ви уведомя, че в ръководството на „Джиндайн“ бе извършена промяна. Скоро ще научите подробности. Искам да ви уверя, че ми беше приятно да работя с всички вас, и да пожелая успех на всеки от вас поотделно и цялата компания като цяло. Помнете, че целите на науката са и наши цели: увеличаване на познанието и благоденствие на цялото човечество. Не ги забравяйте. А сега, моля, оттеглете се през най-близкия изход.
Скоупс натисна вилката на телефона и се обърна към Левин:
— Готов ли си?
Левин кимна.
Скоупс освободи копчето:
— Спенсър, ще представиш всички записи от днешните събития пред управителния съвет на заседанието в понеделник сутринта. Да действат според правилника на „Джиндайн“. Сега, ако обичаш, започни с вкарването на VX-газа. Да. Да, знам, Спенсър. Благодаря. Желая ти всичко хубаво.
Скоупс бавно остави слушалката. След това отново постави ръце на клавиатурата.
— Хайде — прошепна.
Чу се бръмчене и светлината в стаята намаля. Изведнъж огромната осмостенна зала се превърна в таванската стаичка от къщата на Монегън Айлънд. Левин се огледа удивен; след малко осъзна, че не една, а всичките осем стени на кабинета са видеоекрани.
— Сега знаеш защо съм избрал таванската стаичка — каза Скоупс и отново остави клавиатурата.
Левин остана като хипнотизиран. От прозорците се виждаше ясно балкончето около кулата. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и морето, и небето се обагриха в един и същи цвят. Чайките се въртяха около лодките на пристанището и крещяха възбудено; моряци търкаляха варели със стръв.
На един стол в стаичката седеше мъж; той се изправи и се протегна. Беше нисък и слаб, с хилави крака и очила с дебели лещи. Сред рошавата му коса стърчеше голям кичур като черно перо.
— Е, Чарлс — каза той, — добре дошъл на Монегън Айлънд.
В другата страна на стаята Левин забеляза друг мъж, плешив и с раздърпан тъмен костюм. Той кимна.
— Благодаря — отвърна с познат глас.
— Дали да не се разходим из селото? — попита компютърният двойник на Скоупс.
— По-късно. Предпочитам просто да гледам лодките.
— Много добре. Искаш ли да поиграем, докато чакаме?
— Защо не? Имаме много време за убиване.
Отпуснат на мекия диван в осмостенната зала, Левин гледаше компютърния си образ с тъжна усмивка.
— Имат много време за убиване — прошепна Скоупс в полумрака до него. — Безкрайно много време. Толкова много за тях, а толкова малко за нас.
— Избирам думата „време“ — каза двойникът на Левин от екрана.
Двойникът на Скоупс седна на разклатения си стол и зарецитира:
Левин — истинският Левин — усети странен мирис във въздуха на Осмостена: остър, сладникав като миризмата на отдавна увехнали рози. Започна да му смъди на очите и той ги затвори, заслушан в гласа на двойника на Скоупс:
Последва тишина и последното, което Левин чу, докато отровният газ бавно го упойваше, бе собствения си глас от екрана:
— „Времето е буря, в която всички се лутаме…“
Послеслов
Пустинята изглеждаше странно под тънката покривка от перести облаци. Вече не приличаше на море от светлина, а на тъмна синкава равнина, свършваща в далечните, назъбени планини. Въздухът бе хладен, с характерната миризма на есен.