— Моля за малко внимание — изтрещя гласът на Брандън-Смит от слушалките. — Това е Гай Карсън. Заместникът на Бърт.
Забулените фигури се обърнаха с прозрачните прозорчета на костюмите си към него и от слушалките прозвуча нестроен хор от поздравления.
— Това е микробиологичната лаборатория — обяви рязко екскурзоводката му с глас, нетърпящ коментари, така че Карсън предпочете да не задава въпроси.
Брандън-Смит го поведе през лабиринт от други лаборатории, тесни коридори и изолационни преддверия, всичко бе ярко осветено. „Права е — помисли си Карсън. — Тук е като в подводница.“ Всяко свободно пространство бе заето от скъпа техника: трансмисионни и сканиращи електронни микроскопи, автоклави, термостати, масспектрометри, дори няколко циклотрона. Всички бяха преустроени за работа с дебелите изолационни костюми. Таваните бяха ниски, оплетени в тръби и боядисани в бяло като всичко останало в Камерата на смъртта. През десетина метра се налагаше да спират и да сменят дихателните тръби. Движеха се мъчително бавно.
— Господи — възкликна Карсън, — тези мерки за безопасност са невероятни. Какво имате тук?
— Каквото се сетиш. Чума, марбургски вируси, ханта-вируси, денга, ебола, антракс. Да не споменаваме съветските биологични оръжия. Всичко в момента е дълбоко замразено, разбира се.
Карсън започваше да се замайва от теснотията, от тежестта на костюма и миризливия въздух. Прииска му се да хвърли тази гумена броня, да подиша малко на воля.
Накрая спряха в малко кръгло помещение, от което тръгваха няколко коридора.
— Какво е това? — попита Карсън, сочейки голяма тръба над главата си.
— Тръбата към главния филтър — отвърна Брандън-Смит, докато се прекачваше на друг дихателен маркуч. — Това е центърът на Камерата на смъртта. Цялото съоръжение е под отрицателно налягане. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-ниско е то. Въздухът се движи насам и преминава към филтрите и пещта. — Тя посочи един от коридорите. — Твоята лаборатория е там. Скоро ще я видиш. Сега нямам време да ти показвам всичко.
— А насам кое е? — попита Карсън, сочейки тясна дупка пред краката им, продължаваща с лъскава метална стълба.
— Под нас има три нива. Помощни лаборатории, подстанция на охраната, фризери за дълбоко замразяване, генератори, контролният център.
Тя навлезе на няколко метра в един от коридорите и спря пред друга врата.
— Карсън?
— Да.
— Последна спирка. Зверилникът. Стой настрана от клетките. Не се оставяй да те хванат. Ако скъсат костюма ти, никога повече няма да видиш дневна светлина. Ще те заключим тук и ще те оставим да умреш.
— Зверилник…
Брандън-Смит не му обърна внимание, отвори вратата. Изведнъж тракането се усили и Карсън си даде сметка, че всъщност не идва от генератора. През дебелия костюм долови приглушени писъци. Влязоха в голямо помещение с клетки, наредени покрай едната стена, от пода до тавана. През телената мрежа надничаха черни очи. При влизането на двамата учени шумът се увеличи многократно. Много от затворниците затракаха по пода на клетките си с ръце и крака.
— Това шимпанзета ли са? — попита Карсън.
— Позна.
В другия край на помещението стоеше ниска фигура с изолационен костюм. Обърна се към тях.
— Карсън, това е Боб Филсън. Той се грижи за животните.
Филсън кимна кратко. През прозрачното стъкло на шлема му Карсън успя да различи рунтави вежди, голям нос и дебели устни. Останалото оставаше в сянка. Филсън им обърна гръб и отново се зае за работа.
— Защо са толкова много? — попита Карсън.
Брандън-Смит спря и го погледна:
— Само едно животно има имунна система като тази на човека. Би трябвало да го знаеш, Карсън.
— Разбира се, но защо точно…
Брандън-Смит обаче бе насочила вниманието си към една от клетките.
— О, мамка му! — възкликна.
Карсън се приближи, спазвайки разумна дистанция от безбройните пръстчета, стърчащи от телената мрежа. Едно от шимпанзетата лежеше безпомощно, крайниците му трепереха. Нещо в лицето му не изглеждаше наред. Очите му бяха необичайно широко отворени. Като се вгледа по-отблизо, Карсън забеляза, че всъщност са изпъкнали, сякаш всеки момент ще изхвръкнат, и кървави. Животното внезапно се сгърчи, отвори уста и изпищя.
— Боб — каза Брандън-Смит по микрофона, — последната маймуна на Бърт май си отива.
Филсън се приближи без да бърза. Беше доста нисък мъж, надали имаше и метър и шейсет. Движеше се сковано като космонавт.
Обърна се към Карсън:
— Трябва да излезеш. Ти също, Розалинд. Клетките не могат да се отварят в присъствието на други хора.
Едното око на шимпанзето изведнъж се пукна, пръскайки наоколо кървава течност. Животното се сгърчи безшумно, заскърца със зъби, размаха безпомощно ръце.