По-нататък Грейвс описва как през купчина развалини успял да стигне до оригиналния вход на 16 каменно ниво и базирайки се на погрешни данни посочва площта на основата на пирамидата на 44 615 кв. м. (в действителност 54 300 кв. м.). Въпреки всичко, в тогавашна Англия направените от професор Джон Грейвс заключения довели до оживени дискусии, в които везните се накланяли ту към съгласие, ту към несъгласие. Самият доктор Уилям Харви — откривателят на кръвообращението — участвал в тях и изразил учудването си, че Грейвс не е открил и описал никакви въздушни шахти, които да снабдяват с въздух камерите във вътрешността на пирамидата по време на строежа. Според Харви би трябвало да има такива шахти, и се аргументира така: «…както вече знаем, не можем да дишаме един и същи въздух два пъти. Винаги отново и отново имаме нужда от свеж въздух«.
Фактически на южната и северната стена в Камерата на царя Грейвс забелязал две вдлъбнатини, които заради следите от сажди той обяснява като поставки за маслени лампи. Вероятно обаче саждите не са оставени от строителите, а са предизвикани от нашественици, които през 9. век са успели да проникнат в сградата.
Междувременно обаче ние знаем, че предположението на д-р Харви за архитектониката се оправда. Защото 200 години след Грейвс британският изследовател на пирамидите Ричард Уилям Хауърд Вайс (1784–1853) и сътрудникът му Джон Ши Пиринг (1813–1869) откриват изходите на шахтите за Камерата на царя върху външните стени на пирамидата. По-късно те предполагат, че шахтите водят до друго помещение. Изследователите се отказват и от тази хипотеза, когато разчистват южната шахта от развалините и в Камерата на царя внезапно нахлува свеж въздух. Оттук те правят грешния извод, че шахтите би трябвало да са служели за вентилация и така въвеждат популярното оттогава понятие «въздушни шахти».
Изненадващо това обяснение е отречено още тогава от видни учени на 19. век в «Известия на института за изследване на Ориента» (Германска академия на науките в Берлин).
Преди Джон Грейвс да се върне в Англия, той предал инструментите си на един млад венецианец на име Тито Ливио Буратини, който го придружавал до пирамидата. Този бил не по-малко заинтересован от британеца да установи точните размери на пирамидата и преди всичко да открие лежащите в основата на първоначалния строителен план мерки — «лакти», «стъпки» или «педи». Всъщност пътуването на италианеца до Египет било подпомогнато финансово от германския йезуитски свещенник Атаназиус Кирхер (1602–1680). Той тъкмо се бил преселил в Рим, за да дискутира с Галилео Галилей (1564–1642) въпроса за една универсално валидна единица за дължина и връзката й с Египет.
Още гръцкият учен Питагор от Самос изповядва възгледа, че мерките в Античността са заимствани от египетските образци и че те са базирани на един непреходен стандарт. Но и до днес си остава загадка как е възможно значимите научни постижения на древните египтяни да са потънали «в забрава»!
Дали в това няма и малко умисъл?
Изглежда бащите на Американската революция трябва много добре да са познавали древноегипетската традиция, при това в детайли. Защото през ноември 1777 г., подтикнат от изследователските резултати на проф. Грейвс, тогавашният президент Джордж Вашингтон и неговият министър на отбраната Пейтън Рандолф всъщност правят така, че масонският символ на «пирамидата» да бъде изобразен на горната страна на големия печат на САЩ. В нея те виждали, подобно на гърците, връзка със своите предци.
И когато французите през 1789 г. започват да реформират държавата и обществото според техните също така повлияни от масоните революционни идеи, те премахват библейската седемдневна седмица и я заместват с десетдневния ритъм на древен Египет. Включително и Наполеон Бонапарт I (1769–1821) си представял примера на египетските походи на Александър Велики и Юлий Цезар. Корсиканецът знаел, че тук не ставало дума само за военно и политическо завоевание, а за «съживяване» на едно древно научно съкровище.
На 12 август 1799 г. заедно с Имам Мухамад и дванадесет негови придружители Наполеон посетил царската камера в Голямата пирамида и помолил, подобно на Александър Велики, да бъде оставен сам. Когато на следващия ден попитали Наполеон дали е преживял нещо необикновено, той отговорил на адютанта си Ла Кае:
«Няма смисъл, едва ли бихте ми повярвали!»
В допълнение френските «санкюлоти» премахнали и тогавашните църковни празници и вместо тях издигнали на почит единствено природата и най-съвършеното същество — човека.