За да въведе стария «клафтер»[1], Френската академия дори разпоредила да бъде измерена меридианната крива от Дюнкерк до Перпинян и въз основа на античната десетична система избрала за единица дължина «метъра», който според техните изчисления представлявал една десетмилионна част на Парижката географска дължина от полюса до екватора.
През 18. век французите потеглили с 328 кораба към Египет само защото искали да изпреварят англичаните в достъпа до древното знание. Когато на 19 май най-накрая с 35 000 войници пристигнали в Египет, те били придружени и от 500 цивилни, между които имало учени от Френската академия. Когато обаче на 21 юли 1798 г. французите достигат до пирамидата в Гиза, положението става опасно: халифът Мурад Бей със своите 10 000 мамелюкски конници напада европейците. Но всеки път, когато французите били атакувани, войниците се построявали в прочутите си «карета» и викали високо: «Учените и магаретата в средата!»
Последвалото клане засегнало изключително редиците на безстрашните мамелюци. В рамките на два часа бойното поле се покрило с повече от 2000 трупа, докато французите загубили само 40 човека.
Но само месец по-късно нещата за френската армия се влошили още повече. Британската армия под командването на високия само 1,57 м адмирал лорд Хорацио Нелсън се намесил в действията и не само, че потопил в Абукир 13 от 17-те френски кораба, но и веднага пленил всички френски войници. При този сблъсък французите дали 3105 ранени и 1700 убити. На 4 юли 1999 г. парижкият морски изследовател Франк Гудио от Европейския институт по морска археология успя да идентифицира останките от френската армада в тинест седимент на дълбочина 11 метра. Останките бяха на около 20 километра северно от днешна Александрия и част от тях бяха извадени през лятото на 2000 година. Така начинанието на Наполеон от военна гледна точка би могло да се определи като фиаско, но същевременно този поход създаде новата наука «египтология». Въпреки че с писмените знаци на египтяните се натъкнахме на един, както изглежда, още непреодолим праг, постепенно започна достъпът до културата на Египет.
Един от най-проницателните участници в експедицията е Е. Франсоа Жомар, който ни разказва колко трудно по онова време било на французите, пълзейки и приведени в тесните галерии, да си пробиват път в египетските постройки. Опърлен от пламъка на факлите и почти задушен от липса на въздух, той многократно се провирал през затрупаните проходни системи на египетските постройки. Между другото той е съпровождан от полковник Жан-Мари Котел при проучването на една шахта. Жомар разказва как те постоянно били измъчвани от купища прилепи, които разранявали лицата им и спирали дъха им с ужасната си миризма.
Когато Адам Жомар проучвал Великата пирамида, също се оплакал от много отпадъци и пясък, които с течение на времето се натрупали навсякъде. С помощта на 150 помощника най-накрая той успял да разчисти североизточния и северозападния й ъгъл. При това било направено важно откритие. Намерили пропуснатият от проф. Джон Грейвс дървен трегер, върху който била построена пирамидата. В непосредствена близост до фундаменталната платформа от пясъка били разчистени две плитки правоъгълни ниши с размери 3,05 х 3,66 м, които със съответната си височина били вкопани на около 50 см в скалата на фундамента. Но с каква цел?
За да може да се разкрие смисъла на тези архитектонични особености, трябвало постройката да бъде измерена точно. Търсейки височината на пирамидата, Жомар измерил всяко отделно стъпало и получил 144 метра. След елементарни тригонометрични изчисления ъгълът на наклона на високите 184,772 м страни се оказал 51°19′14″. Жомар бил изумен и се принудил да прибегне до класическите текстове, които френските учени донесли със себе си. Така той открил, че «стадиона» на Александрийските гърци бил с дължина от 185,5 м. Предположението на Жомар за възможна връзка с изчислената от него самия странична височина на пирамидата по-късно било потвърдено от резултатите на Наполеоновите земемери. Той забелязал определени зависимости в разстоянията между древноегипетските селища, ако приемел, че «стадиона» бил с дължина 185 метра. На французина му се струвало, че древните египтяни разполагали с универсална система от мерки и стойности, която можела да служи като един от най-съвършените модели за измерване на време и разстояние. Жомар не се излъгал в предположението си. Египетската система почива именно върху видимото движение на небето и удължената земна ос, чиито модел британският астроном сър Джон Хершел (1792–1871) представя на Западния свят едва преди 150 години. Много е вероятно древноегипетските майстори-строители да са знаели не само средната дължина на Земната орбита, но и да са били добре запознати със специфичната плътност на нашата планета и с 25826,6 годишния цикъл, т. нар. прецесия (въртеливо движение на Земята около собствената й ос), както и със случайното ускорение и скоростта на светлината.