Пейо Яворов
Забравена
Етюд
Грейна, трепна и залезна
вечерна звездица;
неживяла — и зачезна
галена Милица…
Висината потъмняла —
було на звездица!
В що нерадост е видяла
хубавица?
Ако има негде птичка
в клетка позлатена,
още рожбица едничка
с прах неопрашена,
ето нея!… Тя — благатка
на земята наша,
тя — за майка и за татка
цвете в чаша.
Ако бъде самовила
чемерна магия
или млада подлудила
грешник и светия,
то Милица — право, ей я
небо-сън изгора,
дето няма като нея
нигде втора.
Пак. И залъгалка блага
и лекарство сяко,
а да може — не помага
и от пиле мляко. —
„Мила, Мила!…“ — „Нищо, мамо,
остави ме, татко!“ —
Инак беше, инак само
как за кратко!
Пяха и петлите втори;
и зора се вече пука;
свещ зад момини прозори
на догаряне блещука…
В рай-гнездце сама Милица
още бди: скръбта змеица —
в сладък час горчива среща,
у дома си в къща чужда
шепне думица зловеща
и съня страхлив прокужда.
И свещта ту любопитно
в ненагледен стан се взира,
ту възтържно ситно-ситно
запламти… На крепка мира
тънка риза е покрила
жива прелест… Къдра свила
волем си почива — ето
въз плещите мрамор бели.
А ръчицата, крачето —
слънце, месец са огрели…
Под три ката низ бисери
на лебедената шия,
неспокойна гръд трепери
и вълнува се: гори я
пламък на копнежи скришни:
оня, който в двете вишни,
в устниците сочни блика;
оня, който грей в пожара
на странички дивна лика
с половинките от нара!
Ала нощ е отразена
в замъглените очици.
И росица замразена —
сълзи светят на ресници…
Леком трепне тънка вежда
и на хвръкнала надежда
сенчицата мимолетна
по чело се мерне бърже,
тъй — на миг… И жал заветна
пак си нишката завърже.
Чак при облаците горе.
под небето,
сив сокол, гидия лиха,
вил се гордо. А в полето,
сред цветята — яребица…
Отвисоко
рейнал поглед нашироко,
кръг по кръг сокол извива;
а на пъстра яребица
сърчицето й отива…
„Ох, да може… Дай ми, боже,
дай сокола!“
А сокол се спуща вече —
и крило с крило се сплита,
гръд горяща
до горяща гръд допира…
И топи се яребица
в сладък огън,
и топи се яребица,
и премира.
Но когато след минута
яребица взор открива —
болка люта!
И наяве сън ли беше,
де сокола?
В ясни кърви гръд ранена:
остра нокът я пробола,
мъжка шепа я раздрала
и сърцето — яребица
без сърце остала!…
Сутрен стане ли Милица
от легло — и чело
слага въз памук ръчица
кротко нажалена,
в мисли вглъбочена:
„И на сън ми се вестява…
Вече знам, само там
Всичко, всичко се смирява —
и любов и злоба —
всичко, само в гроба“.
Иде тя дене в градина
сам-сама, миризма
от шибоеца и крина
пълногръдно вдъхне,
тихичко въздъхне:
„Ах, цветя! За пръв път ето
тук при вас, в утрен час
трепет ми обзе сърцето —
чудно сладко име —
в дивен сън плени ме.“
Вечер греят ли звездите,
тя мълчи и очи
устреми към висините,
като че ли пита
горко жаловита:
„Вредом гледате, звездици,
по света — любовта.
Дали всякъде, сестрици,
миг честита бива,
сълзи век пролива?“
Тъмна нощ ли бъде: „Клета,
аз го, ах, не разбрах, —
като тая нощ проклета
в погледа му нещо
мяркаше зловещо.“
Или пък бесней фъртуна;
„Горък той за покой
беше ли роден? Не, буна
някаква в гърдите
тровеше му дните!“
„Болки странни, мъки тежки
виждах аз и тогаз
правех в ласките ми жежки
мисли да удави,
скърби да забрави.
И забравяше той всичко,
отмалял, в огън цял;
и, сърце, и ти самичко
знаеше тогава
щастие, забрава…“
Стане слука, хубавица
види как гълъб — драг —
гали драга гълъбица,
луд крила разпери
и в несвяст трепери…
Мигом бедна изнеможе
и бледней, каменей,
в гръд се нож забие… „Боже,
как ме той остави,
боже, и забрави?“