— Смелостта или липсата на смелост нямат нищо общо — категорично заяви Дот. — Всички бяхме единодушни, че така е по-добре, Фили. Нел искаше така.
— Да, май имаш право — съгласи се Филис. — Все пак се чудя. Не че не сме имали сгодни случаи — например в деня, когато Дъг взе куфара.
— Точно преди смъртта си — обясни Дот на Касандра — татко накара съпруга на Фили да занесе на Нел куфара й. Нито думичка не каза обаче за съдържанието му. Такъв си беше татко — и той като Нел умееше да пази тайна. Беше крил куфара през всичките тези години. Всичко си беше вътре, точно както когато я намерил. Прибрал го така, че да го намерят само плъховете и хлебарките.
— Интересното е, че щом зърнах куфара онзи ден, си спомних разказа на Джун. Допуснах, че точно това е куфарът, с който татко е открил Нел на пристанището преди много години, но изобщо не съм подозирала, че през цялото време е бил в дъното на килера. Не съм свързвала куфара с Нел и с нейния произход. Ако изобщо някога съм се замисляла, то е колкото да се запитам за какво им е на мама и на татко такъв смешен куфар. Беше съвсем малък, детски. От бяла кожа със сребърни закопчалки, много лъскави…
Фили продължи да описва куфара, макар изобщо да не се налагаше, понеже Касандра прекрасно знаеше как изглежда той.
Нещо повече, знаеше и какво има вътре.
5
Брисбън, 1976 г.
Касандра разбра накъде са се запътили веднага щом майка й свали прозореца и нареди на служителя на бензиностанцията да напълни резервоара до горе. Мъжът подметна нещо и майка й се засмя кокетно. Той намигна на Касандра, преди погледът му да се плъзне към дългите покафенели крака на Лезли, обути с къси панталонки от деним. Касандра беше свикнала мъжете да зяпат майка й и не обръщаше особено внимание на този факт. Предпочете да зарее поглед през своя прозорец и се замисли за баба си Нел. Защото тъкмо при нея отиваха. Имаше само една причина майка й да зарежда бензин за повече от пет долара — за да предприеме едночасовото пътуване по югоизточната магистрала до Брисбън.
Касандра открай време изпитваше страхопочитание към Нел. Беше я виждала само пет пъти (поне доколкото си спомняше), но особа като Нел не се забравя лесно. Първо на първо, тя беше най-възрастният човек, когото Касандра познаваше. И не се усмихваше като другите хора, което й придаваше някак величествен и доста плашещ вид. Лезли не говореше много за Нел, но веднъж, докато Касандра беше в леглото, а майка й се дърлеше с тогавашното си гадже (преди Лен), чу да наричат Нел вещица и макар че Касандра вече не вярваше в магии, образът се загнезди в съзнанието й.
Нел наистина приличаше на вещица. Дългата й сребриста коса беше прибрана на кок на тила, из цялата къща и в градината й беше пълно с котки, живееше на склона на хълма в Падингтън в тясна дървена постройка с олющена лимоненожълта боя и обрасла градина. Имаше навика да се вторачва в човек така, сякаш ей сега ще го омагьоса.
Профучаха по Логан Роуд със свалени прозорци, а Лезли припяваше с радиото — новата песен на АББА, която пускаха постоянно по „Каунтдаун“. Прекосиха река Брисбън, подминаха центъра на града и продължиха през Падингтън с подобните на гъби комини от гофрирана ламарина, впити в склоновете. Малко след Латроуб Теръс, надолу по стръмния склон и по средата на тясна уличка се намираше къщата на Нел.
Лезли се качи на тротоара и рязко спря колата, като изключи мотора. Касандра поседя още малко. През предното стъкло слънцето огряваше краката й и кожата от задната страна на коленете бе топла и влажна и лепнеше към седалката от винил. Изскочи от колата заедно с майка си, застана до нея на тротоара и неволно вдигна поглед към тясната и висока постройка.
От едната страна минаваше тънка и напукана бетонна пътека. Доста по-нагоре имаше порта, но преди години някой беше преградил стълбището, входът вече не се виждаше и Лезли обясни, че днес никой не го използва. Додаде, че на Нел така й харесвало: пречело на хората да се отбиват неканени, но с убеждението, че са добре дошли. Улуците бяха стари и паянтови, а по средата имаше голяма и ръждясала по ръба дупка, през която в дъждовно време сигурно се изливаха кофи вода. Касандра отбеляза мислено, че днес няма никакви изгледи да вали, понеже вятърният звънец подрънкваше на топлия ветрец.
— Божичко, Брисбън е такава вмирисана дупка! — възкликна Лезли, надникна над големите си бронзирани слънчеви очила и поклати глава. — Слава богу, че се измъкнах от тук!