След известно време градината силно я заинтригува. Заряза въпросите и се зае да събира пълните със семенца шушулчести плодчета на циганчето, а една черна котка я наблюдаваше от разстояние с престорена апатия. Когато натрупа доста плодчета, Касандра се покатери на най-ниския клон на манговото дърво в задния ъгъл на двора, внимателно обхванала шушулките в шепа, и започна да ги пука една по една. Забавляваше се с хладните лепкави семенца, които се пръскаха в ръцете й, с изненадата на котката, когато едно плодче падна между лапите й, с усърдието, с което животинката погна шушулката, понеже я обърка със скакалец.
След като пукна всички плодчета, Касандра изтри длани в късите си панталонки и се зазяпа безцелно. От другата страна на телената ограда имаше голяма бяла правоъгълна сграда. Касандра знаеше, че това е театърът на Падингтън, макар че сега беше затворен. Някъде наблизо се намираше магазинчето за антикварни вещи на баба й. Касандра го посети при предишно импровизирано посещение на Лезли в Брисбън. Тогава тя остана при баба си, а майка й отиде да се види с някого.
Нел й позволи да излъска един сребърен сервиз за чай. Беше й приятно — да усеща мириса на препарата, да вижда как парцалчето почернява, а чайниците лъсват сребристи. Нел дори й обясни някои от маркировките — лъв за чисто сребро, леопардова глава за Лондон, буква за годината на производство. Беше като таен код. По-късно през седмицата Касандра прерови къщата с надеждата да намери сребърен предмет, който да излъска и разшифрова пред Лезли. Обаче не намери нищо. Чак сега си спомни колко й стана приятно да изпълни възложената от баба й задача.
Когато денят напредна и слънцето застана насред небето, манговите листа започнаха да провисват от жегата, а песните заседнаха в гърлата на свраките, Касандра тръгна обратно по градинската пътека. Майка й и Нел още бяха вътре — виждаше призрачните им силуети през мрежата на вратата, — затова продължи и заобиколи къщата. Имаше голяма дървена плъзгаща се врата и когато Касандра дръпна ръчката и я отвори, отзад се показа сумрачният сутерен.
Сумракът беше в такъв контраст с яркото слънце навън, че момиченцето сякаш прекрачи прага на друг свят. Касандра усети прилив на вълнение, когато пристъпи вътре и обиколи стаята околовръст. Помещението беше просторно, но Нел се бе постарала да го напълни. Кашони с най-различна форма и големина бяха натрупани от пода до тавана покрай трите стени, а на четвъртата бяха облегнати няколко прозореца и врати, част от които с изпочупени стъкла. Единственото свободно място беше порталът на далечната стена, откъдето се влизаше в стаята, наричана от Нел „жилището“. Касандра надникна вътре и установи, че помещението е голямо колкото спалня. Две от стените бяха покрити с лавици, отрупани със стари книги. До стената в дъното имаше сгъваемо легло с покривка на червени, бели и сини кръпки. Единствената светлина в стаята проникваше през малко прозорче, но някой го бе заковал напречно с дъски. Сигурно за да не влизат крадци, предположи Касандра. Макар да не проумяваше какво биха търсили крадци в такава стаичка.
Страшно й се прииска да се излегне на леглото, да усети допира на хладната покривка до топлата си кожа, но Нел й бе казала съвсем ясно — можеше да си играе долу, но да не влиза в жилището, а Касандра беше свикнала да бъде послушна. Затова, вместо да влезе в жилището и да се излегне на леглото, се обърна. Отиде до мястото, където някакво дете преди много време беше нарисувало върху циментовия под квадрати за игра на дама. Потърси подходящо камъче в ъглите на стаята и отхвърли няколко, преди да се спре на един загладен и без назъбени краища, които да го отклоняват от зададената траектория.
Касандра го търкулна — той попадна точно в средата на първия квадрат — и заподскача. Беше стигнала до квадрата с цифрата седем, когато гласът на баба й, остър като натрошено стъкло, прониза пода и долетя от горния етаж:
— Що за майка си ти?
— Не по-лоша от теб.
Касандра застина на един крак насред квадрата и се заслуша. Настана мълчание или поне тя не чуваше нищо. Най-вероятно двете просто отново бяха снишили глас, понеже само броени метри ги деляха от съседите от двете страни. Лен винаги напомняше на майката на Касандра, докато се карат, че не иска други хора да си врат носа в техните работи. Явно тези двете обаче нямаха нищо против, че Касандра чува всяка дума.
Момичето залитна, изгуби равновесие и стъпи и с другия крак. Само за частица от секундата, после отново го вдигна. Дори Трейси Уотърс, която се славеше сред петокласничките като най-строгата съдийка на дама, би го допуснала и би й позволила да продължи, обаче на Касандра вече не й се играеше. Тонът на майка й я беше разстроил. Коремчето я заболя.