Хвърли камъка настрани и излезе от очертанията на играта.
Навън беше твърде горещо за разходка. Всъщност й се искаше да почете. Да избяга в Омагьосаната гора, да се покатери по Далечното дърво или да отиде с Великолепната петорка до Пещерата на бракониерите1. Представи си книжката върху леглото си, където я беше оставила днес сутринта, точно до възглавницата. Глупаво постъпи, че не си я взе, чу тя гласа на Лен, както ставаше винаги когато направеше някоя глупост.
После се сети за лавиците на Нел, за старите книги в жилището. Баба й едва ли щеше да има нещо против Касандра да си избере книжка и да седне да почете. Щеше много да внимава да остави всичко, както го е намерила.
В жилището се долавяше силният мирис на прах и на отминалото време. Касандра плъзна поглед по гръбчетата на книгите по лавиците — червени, зелени и жълти — в очакване някое заглавие да прикове вниманието й. Котка с тигрова козина се бе изтегнала на третата лавица и успяваше да се задържи в ивичката слънчева светлина пред книгите. Касандра не я беше видяла досега и се зачуди откъде се е взело животното, как е успяло да се промъкне незабелязано. Котката явно усети, че я наблюдават, надигна се на предните си лапи и величествено изгледа Касандра. Сетне с единствено плавно движение скочи на пода и се скри под леглото.
Касандра я проследи с поглед и се запита какво ли е да се движиш толкова безшумно, напълно да изчезваш. Примигна. Може би не напълно все пак. От мястото, където котката се бе пъхнала под покривката, сега се бе подало нещо. Малко и бяло. Правоъгълно.
Касандра коленичи на пода и повдигна крайчеца на покривката. Надникна отдолу. Беше мъничък куфар, стар. Капакът се беше изкривил и Касандра виждаше част от вътрешността. Документи, бял плат, синя панделка.
Внезапно я завладя увереност, че трябва да узнае точно какво има вътре. С разтуптяно сърце издърпа куфара и облегна капака на леглото. Зае се да разглежда съдържанието му.
Сребърна четка за коса, стара и несъмнено ценна, с малка леопардова глава, обозначаваща Лондон, щампована близо до зъбците. Бяла рокля, мъничка и красива, старомодна рокличка, каквато Касандра не бе дори виждала, камо ли пък носила — момичетата в училище щяха да й се смеят, ако се издокара в такова нещо. Снопче листове, пристегнати със светлосиня панделка. Касандра остави панделката да се плъзне между пръстите й и побутна краищата, за да провери какво има отдолу.
Рисунка, черно-бяла скица. Най-красивата жена, която Касандра бе виждала някога, застанала под градинска арка. Не, не беше арка, а обрасъл със зеленина вход, началото на тунел от зеленина. Лабиринт, каза си Касандра най-неочаквано. Необикновената дума изплува съвсем отчетливо в съзнанието й.
Образът й беше странно познат и отначало Касандра не се замисли каква е причината. После осъзна — жената приличаше на героиня от детска книжка. Беше като илюстрация на вълшебна приказка от едно време: прислужницата, която се превръща в принцеса, щом красивият принц прозре какво се крие под дрипавите й дрехи. Касандра бе заела книжка с такива приказки от едно момиче в училище. В замяна всеки ден в продължение на един месец даваше на Лиса Джеферсън пликчето с картофения си чипс от кутията с обяда си. Четеше книжката следобед и вечер, когато си легнеше. Четеше вълшебните приказки, разглеждаше илюстрациите, неизброимите черни линии, които се съчетаваха в прелестни картинки.
Касандра се чудеше какво ли е усещането да създаваш такива неща, да вземеш молив и да сътвориш вълшебство. Когато майката на Лиса се появи в къщата на Лен и настоя да им върнат книжката, Касандра се опита да нарисува свои картинки. Не се получиха много хубави обаче и тя не ги показа на никого.
Остави рисунката на земята до себе си и насочи вниманието си към другите листове. Имаше няколко плика с писма в тях и тетрадка на редове, която някой беше изписал с издължени и къдрави букви. Касандра не разбираше почти нищо, все едно написаното беше на чужд език. Брошури и откъснати страници от списания бяха подпъхнати отзад заедно със стара снимка на мъж, жена и момиченце с дълги плитки. Касандра не разпозна никого.
Под тетрадката намери книжка с вълшебни приказки. Беше като книжката на Лиса, но много, много по-стара. Корицата беше от зелен картон, а буквите бяха златни: „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“ от Елайза Мейкпийс. Касандра повтори името на писателката, наслаждавайки се на загадъчното му шумолене на устните си. Разгърна книжката и от вътрешната страна на корицата се натъкна на още една рисунка на същата жена, която тук изглеждаше някак по-различно. Не толкова жизнерадостна, по-старомодна. Касандра отгърна на първата приказка и стреснати сребристи люспеници се разбягаха на всички посоки. Страниците бяха пожълтели от времето и оръфани по краищата. Хартията беше ронлива и когато Касандра потърка едно подвито ъгълче, то се разпадна, превърна се на прах.