Касандра поклати глава. Заглавието не й говореше нищо.
— От „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“.
— Не и в моята книжка. Явно са различни издания.
— Има само едно издание. Затова са толкова редки.
Касандра сви рамене.
— Тази приказка не ми е позната.
— Стига толкова — плесна с ръце Руби, — на кого му пука колко издания има книжката? Разкажи ни приказката, Крисчън. Защо мислиш, че става дума за Мери и за бебето?
— Всъщност приказката е доста странна — имам предвид „Златното яйце“, открай време ми се е струвало така. Различна е от останалите вълшебни приказки, по-тъжна и с разколебана морална рамка. Разказва за зла царица, която принуждава девойка да й даде вълшебното си Златно яйце, за да излекува болната принцеса на царството. Девойката отначало се съпротивлява, защото мисията на живота й е да пази яйцето — нейно рождено право, струва ми се, че тя така го описваше, — обаче царицата я принуждава и накрая момичето се съгласява, понеже иначе цялото царство ще бъде обречено на вечна зима. Един от героите е посредник в сделката. Личната прислужница на принцесата и на царицата, но в крайна сметка тя се опитва да накара момичето да не се разделя с яйцето. Сякаш разбира, че то е неизменна част от девойката, че без него животът й няма смисъл, няма цел. И точно това се случва, когато тя дава яйцето си — животът й е съсипан.
— Ти мислиш, че въпросната слугиня е Елайза? — попита Касандра.
— Връзва се, не мислиш ли?
Руби облегна юмрук на брадичката си.
— Дайте да изясним нещата — значи, ти твърдиш, че яйцето е детето. Тоест Нел?
— Да.
— И Елайза е написала приказката, за да заглуши чувството си за вина.
Крисчън поклати глава.
— Не става дума за вина. В приказката няма вина, а по-скоро тъга. За нея и за Мери. И за Роуз в известен смисъл. Героите в приказката правят каквото смятат за редно, просто историята не може да свърши щастливо за всички тях.
Касандра прехапа замислено устна.
— Наистина ли смяташ, че една детска приказка може да бъде автобиографична?
— Не точно автобиографична, не в буквалния смисъл, освен ако авторката не е преживяла нещо наистина откачено. — Той изви вежди при тази мисъл. — Просто допускам, че Елайза е осмисляла части от собствения си живот, като ги е превръщала в литература. Нали така правят писателите?
— Не знам. Така ли правят?
— Утре ще взема „Златното яйце“ — каза Крисчън — и сама ще прецениш. — Топлата охра на светлината от свещите подчертаваше скулите му и караше кожата му да искри. Той се усмихна стеснително. — Приказките вече са единствената възможност на Елайза да съобщи нещо. Кой знае какво се опитва да ни подскаже?
* * *
След като Крисчън си тръгна обратно към селото, Руби и Касандра разпънаха спалните си чували върху дунапреновата постелка, която той им беше донесъл. Решиха да пренощуват на долния етаж, за да се възползват от още топлата печка, и избутаха масата настрани да си направят място. Морският вятър духаше леко под вратите и през пролуките между дъските на пода. В къщата миришеше на влажна пръст, при това по-силно, отколкото Касандра бе забелязала през деня.
— Сега е моментът да си разказваме истории за призраци — прошепна Руби и тежко се обърна с лице към Касандра. На лицето й, което попадаше в сянката от свещта, цъфна широка усмивка. — Много е забавно. Казвала ли съм ти каква късметлийка си, че имаш къща с призраци на брега на океана?
— Един-два пъти.
Руби се засмя закачливо.
— Ами каква си късметлийка, че имаш „приятел“ като Крисчън, който е красив, умен и мил?
Касандра насочи цялото си внимание към ципа на спалния си чувал и го дръпна с прецизност и старание, далеч надхвърлящи сложността на задачата.
— „Приятел“, който очевидно смята, че ти сияеш като слънце!
— О, Руби — поклати глава Касандра, — не е така. Просто му е приятно да ми помага в градината.
Руби изви развеселена вежди.
— Естествено, той харесва градината. Затова вече две седмици почти през цялото време работи без пари.
— Наистина я харесва!
— Ама разбира се.
Касандра преглътна усмивката си и възприе леко възмутен тон:
— Независимо дали ти се вярва, градината е много важна за Крисчън. Играел си е там като дете.
— С огромното му увлечение по градината може да се обясни и защо утре ще те закара в Полперо.
— Той просто е мил, добър човек е. Не е свързано с мен или с чувствата му към мен. И определено не ме „харесва“.
Руби кимна мъдро.
— Права си, разбира се. Че какво има да ти харесва!