Касандра й метна кос поглед и не успя да сдържи усмивката си.
— Значи, мислиш, че е красив, така ли? — попита, хапейки долната си устна.
Руби се ухили до ушите.
— Сладки сънища, Касандра.
— Лека нощ, Руби.
Касандра духна свещта, но имаше пълнолуние и вътре не беше съвсем тъмно.
Всички повърхности се оказаха покрити със сребрист слой, гладък и матов като изстинал восък. Касандра лежеше в сияйния полумрак и превърташе мислено парченца от загадката: Елайза, Мери, Роуз, а освен това доста често и напълно неуместно Крисчън, който я поглеждаше в очите и после отместваше поглед.
Няколко минути по-късно Руби тихичко захърка. Касандра се усмихна. Трябваше да се досети, че Руби се радва на спокоен сън. Затвори очи и клепачите й натежаха.
Морето тихо бучеше в подножието на скалата, дърветата, надвесени над къщата, шептяха в среднощния вятър и Касандра също се унесе…
… Озова се в градината, в Тайната градина, седнала на меката трева под ябълката. Денят беше много топъл и една пчела жужеше покрай цветчетата на дървото и близо до самата нея, а после вятърът я отнесе.
Касандра беше жадна и копнееше за глътка вода, но наоколо нямаше нито капка. Пресегна се и опита да се оттласне и да се изправи, ала не успя. Коремът й беше голям и подут, кожата — изопната под дрехата й и я сърбеше.
Беше бременна.
Щом го осъзна, усещането й стана познато. Чуваше как сърцето й тупти учестено, усещаше топлата си кожа и после бебето започна да рита…
— Кас?
… да рита толкова силно, че коремът й се наклони на една страна, тя положи ръка върху издутината и се помъчи да напипа малкото краченце…
— Кас?
Отвори очи. Огрени от лунна светлина стени. Цъкането на печката.
Руби се бе надигнала на една ръка и я потупваше по рамото.
— Добре ли си? Стенеше насън.
— Добре съм — изправи се сепнато Касандра и опипа корема си. — О, боже! Сънувах много странен сън. Бях бременна, в напреднала бременност. Коремът ми беше огромен и изопнат и всичко беше толкова живо — разтри очи тя. — Бях в оградената със зид градина и бебето започна да рита.
— Заради разговора ни предната вечер — за бебето на Мери, за Роуз, за Златното яйце, всичко се е смесило.
— Да не забравяме и виното — прозя се Касандра. — Обаче беше много истинско, почувствах го съвсем осезаемо. Беше ми толкова топло и неудобно, а бебето риташе много болезнено.
— Нарисува прелестна картина на бременността, няма що — отбеляза Руби. — Радвам се, че не съм опитвала.
Касандра се усмихна.
— Не е много забавно през последните месеци, но накрая разбираш, че си е струвало. Когато най-сетне поемеш в обятията си мъничкия нов живот.
Ник плака в роднината зала, но Касандра не. За нея случилото се бе твърде реално, тя беше толкова неразделна част от този момент, че не можеше да реагира по този начин. За да се разплаче, трябваше да съумее да пренесе чувствата си на друго ниво, да излезе извън събитията и да ги погледне в по-широк контекст. А преживяването на Касандра беше твърде непосредствено, за да съумее да го направи. Тя се чувстваше вътрешно възпламенена от някакъв шеметен възторг. Сякаш чуваше и виждаше по-добре от преди. Чуваше туптенето на сърцето си, бръмченето на лампите на тавана, дишането на новороденото си дете.
— Всъщност веднъж бях бременна, но само за около пет минути — каза Руби.
— О, Руби! — Вълна от съчувствие заля Касандра. — Изгуби ли бебето?
— В известен смисъл. Бях млада, допуснах грешка и двамата решихме, че е глупаво да го задържим. Смятах, че после ще имам предостатъчно време. — Вдигна рамене, после приглади спалния чувал върху краката си. — Проблемът е, че когато вече бях готова, не разполагах с нужните съставки.
Касандра наклони глава.
— Сперма, скъпа моя. Не знам дали между трийсетата и четирийсетата си година не съм страдала постоянно от предменструален синдром, но по някаква причина хич не се разбирах с мнозинството представители на мъжката половина от човечеството. А когато срещнах мъж, с когото можех да живея, корабът на бебетата вече беше отплавал. Опитвахме известно време, но не можеш да победиш природата — сви рамене тя.
— Съжалявам, Руби.
— Недей, аз съм добре. Имам любима работа, имам добри приятели — намигна й тя. — Пък и нали видя апартамента ми. Там и котка няма къде да се завърти, но, за щастие, аз пък нямам и котка.
Касандра се усмихна.
— Човек гради живота си с нещата, които има, а не е онези, които му липсват. — Руби отново легна и се сгуши в спалния си чувал. Придърпа го край раменете си. — Лека нощ.