Касандра поседя още малко, като съзерцаваше танца на сенките по стените и разсъждаваше над казаното от Руби. За живота, който самата тя, Касандра, градеше с неща и хора, които вече ги нямаше. И Нел ли беше сторила същото? Беше ли зарязала живота и семейството, които бе получила, за да се съсредоточи върху семейството, което беше изгубила? Касандра легна и затвори очи. Остави нощните шумове да потопят тревожните й мисли. Океанът дишаше, вълните се разбиваха в голямата черна канара, животни щъкаха на покрива, върхарите на дърветата шумоляха на вятъра…
Къщата беше усамотено местенце дори денем, а нощем — още повече. Пътят не се качваше до върха на канарата, портата към Тайната градина беше зазидана, а до нея се стигаше през труден за прекосяване лабиринт. На това място човек можеше да живее, без да среща жива душа.
Внезапна мисъл връхлетя Касандра и тя ахна. Изпъна гръб.
— Руби — повика я и после по-високо: — Руби!
— Спя — долетя завален отговор.
— Разреших загадката.
— Продължавам да спя.
— Знам защо са построили стената и защо Елайза е заминала. Затова сънувах този сън — подсъзнанието ми се бе досетило и искаше да ме предупреди.
Въздишка. Руби се обърна и се подпря на сгънатата си в лакътя ръка. Отметна кичур коса от очите си.
— Добре, печелиш. Вече съм будна.
— Тук е живяла Мери по време на бременността си с Айвъри, тоест с Нел. Тук, в къщата. Затова Уилям не е знаел, че е бременна. — Касандра се приведе по-близо към Руби. — И затова Елайза е заминала: вместо нея тук е живяла Мери. Държали са я скрита в къщата и са издигнали стената, да не би някой случайно да я види.
Руби разтърка очи и седна.
— Превърнали са къщата в клетка, докато се роди бебето и Роуз стане майка.
44
Триджина, 1975 г.
Следобеда, преди да замине от Триджина, Нел отиде за последен път в Клиф Котидж. Взе със себе си белия куфар, пълен с документи и с проучванията, които беше успяла да събере по време на пребиваването си. Искаше да прегледа бележките си и къщата на скалата й се стори подходящо място. Да, наистина искаше да прегледа бележките си, обаче не затова дойде в къщата, а просто защото не можеше да стои далеч от нея.
Отключи вратата и отвори. Наближаваше зима и вътре беше хладно: въздухът миришеше на застояло, стелеше се плътен и неподвижен в коридора. Отнесе куфара в спалнята горе. Приятно й беше да съзерцава сребристото море, а при последното си идване тук беше забелязала малък дървен стол в ъгъла на помещението, който прекрасно щеше да й послужи. Тръстиковите пръчки на гърба се бяха поразплели, но това нямаше да й попречи. Нел постави стола до прозореца, седна колебливо и отвори белия куфар.
Разлисти документите вътре: бележките на Робин за семейство Монтраше, брошурата за Триджина от рецепцията на „Триджина Ин“, проучвания и кореспонденция с местните адвокати относно покупката на Клиф Котидж. Нел откри писмото, в което бяха описани границите на имота, и отвори на страницата със землемерската карта. Вече съвсем ясно видя участъка, в който Крисчън й беше казал, че се намира градината. Зачуди се кой и защо беше зазидал портата.
Докато Нел размишляваше, от ръката й полетя един лист и падна на пода. Тя се пресегна да го вдигне и в този момент нещо привлече погледа й. Заради влажното време первазът се беше изметнал и се беше отделил от стената. Зад него се беше подал лист хартия. Нел стисна ъгълчето и издърпа листа.
Малка картичка на кафяви петна с нарисувано женско лице отгоре. Нел позна жената от портрета, който беше видяла в библиотеката в Лондон. Беше Елайза Мейкпийс, но в рисунката имаше нещо различно. За разлика от лондонския портрет, нарисуван от Натаниъл Уокър, на който тя изглеждаше недосегаема, тук Елайза беше представена някак по-интимно. Нещо в погледа й подсказваше, че художникът на тази рисунка е познавал Елайза по-добре от Натаниъл. Смели линии, уверени криви и изражението й — нещо в очите й едновременно приковаваше и предизвикваше Нел. Тя си помисли, че няма да забрави как тези очи се взират в нея, сякаш прозират надълбоко.
Нел заглади с ръка картичката. Само като си помисли човек колко отдавна лежи тук! Извади от куфара книжката с приказките. Не беше сигурна точно защо я е донесла в къщата, знаеше само, че й се струваше приятен паралел да върне приказките у дома, там, където Елайза Мейкпийс ги е написала преди толкова много десетилетия. Несъмнено глупаво и смущаващо сантиментално, но какво пък. И сега Нел се радваше, задето го е направила. Отгърна задната корида и пъхна рисунката вътре. Тук щеше да е в безопасност.
Облегна се на стола и прокара пръсти по корицата на книгата, по гладката кожа и релефната част в средата с рисунката на девойката и фавна. Беше красива книжка, не по-малко от всяка друга антикварна книга, преминала през магазинчето на Нел. И толкова добре запазена — Хю я беше съхранявал десетилетия наред почти непокътната. Явно топлите складови помещения в Брисбън бяха идеални за целта.