Макар да се мъчеше да си припомни по-ранните времена, Нел установи, че мислите й отново и отново се връщат към Хю. И особено към вечерите, когато й четеше приказки от тази книжка. Лил се притесняваше да не би историите да се окажат твърде страшни за едно момиченце, но Хю разбираше. След вечеря, докато Лил разчистваше, Хю се отпускаше в ракитовия си стол и Нел се сгушваше в скута му. Приятната тежест на ръцете му, обгърнали я, за да хванат книгата, лекият мирис на тютюн от ризата му, боцкащите бакенбарди на топлата му буза, заплетени в косата й.
Нел въздъхна продължително. Хю се беше отнесъл добре с нея, Лил също. Тя обаче се опитваше да прогони образа им и да се върне още по-назад. Защото имаше време преди Хю, преди пътуването с кораб до Мерибъро — времето на „Блакхърст“, на къщата на скалата и Писателката.
А там — бял ратанов градински стол, слънце, пеперуди. Нел затвори очи и хвана опашката на спомена, остави го да я помъкне към топлия летен ден, към една градина, където върху ширналата се морава се бе изтегнала сянка, а въздухът беше изпълнен е уханието на напечени от слънцето цветя…
Момиченцето се преструваше, че е пеперуда. Главичката му беше обгърната от цветен венец, беше разперила ръчички настрани, тичаше в кръг и пърхаше с длани, а слънцето топлеше крилцата й. Почувства се толкова величествена, когато слънцето превърна белия памук на рокличката й в сребро.
— Айвъри.
Отначало детето не чу, понеже пеперудите не говорят езика на хората. Те пеят сладко–сладичко с толкова красиви слова, че ушите на възрастните не могат да ги чуят. Само децата долавят повика им.
— Айвъри, идвай бързо.
Гласът на мама вече прозвуча строго и момиченцето не се осмели да продължи да я пренебрегва. Зави и замаха с криле към белия стол в градината.
— Ела, ела — повика я мама с протегнати ръце, като мърдаше приканващо бледите връхчета на пръстите си.
Момиченцето усети как под кожата му плъпва топло щастие, когато се покатери в скута й. Мама обгърна с ръце кръстчето на момиченцето и притисна хладните си устни към кожата под ухото й.
— Аз съм пеперуда — похвали се момиченцето, — а този стол е моят пашкул…
— Шшшт. Тихо. — Лицето на мама остана притиснато към Айвъри, но детето разбра, че тя вече се взира в нещо зад нея. Момиченцето се извърна да види какво е привлякло вниманието на мама.
Към тях приближаваше някаква жена. Момиченцето примижа срещу слънцето, за да разпознае това видение. Понеже тази дама беше по-различна от другите, които идваха на гости на мама и баба, които оставаха на чай или на партия бридж. Тази дама някак приличаше на момиче, което просто се бе поизточило до височината на голям човек. Носеше бяла памучна рокля, а червената й коса беше съвсем леко прихваната.
Момиченцето се огледа за каретата, с която би трябвало да е пристигнала жената до алеята пред къщата, но такава нямаше. Дамата сякаш беше изникнала от въздуха магически.
И тогава момиченцето схвана. Притаи дъх удивено. Дамата не идваше откъм входа, тя се задаваше откъм лабиринта.
На Айвъри й беше забранено да влиза в лабиринта. Това беше едно от първите и най-строги правила. И мама, и баба непрекъснато й напомняха, че там е тъмно и дебнат неописуеми опасности. Заповедта беше толкова строга, че дори татко, на когото обикновено можеше да разчита, не се осмеляваше да я нарушава.
Дамата продължаваше все така бързо да крачи към тях — почти подтичваше. И носеше нещо в ръка, някакъв пакет.
Ръцете на мама пристегнаха толкова силно кръстчето на детето, че удоволствието отстъпи място на лека болка.
Дамата спря пред тях.
— Здравей, Роуз.
Момиченцето знаеше, че това е името на мама, обаче мама не отговори.
— Знам, че не бива да идвам. — Сребрист глас като паяжина, която момиченцето много би искало да подържи между пръстите си.
— Тогава защо си дошла?
Дамата подаде пакетчето, но мама не го взе, а отново стисна детето.
— Не искам нищо от теб.
Дамата отмести поглед настрани.
— Не го нося за теб. — Остави пакетчето отстрани на пейката. — За твоето момиченце е.
* * *
В пакетчето беше книжката с приказки — Нел вече си спомни. По-късно имаше спор между майка й и баща й: тя настояваше книгата да бъде забранена за детето и той се съгласи и взе книжката със себе си. Само че не я изхвърли, а я занесе в ателието си до оръфания екземпляр на „Моби Дик“. И четеше от нея на Нел, когато тя стоеше при него, а майка й лежеше болна и нищо не подозираше.