6
Мерибъро, 1913 г.
Той се върна късно от пристанището, но супата още беше топла. Дължеше го на Лил, бог да я благослови — тя никога не би поднесла изстинал чай на съпруга си. Хю изгълта последната лъжица бульон, облегна се на стола и разтърка врата си. Навън по реката и към града тътнеше далечна гръмотевица. Пламъчето на лампата трептеше от невидимо течение и измъкваше сенките в стаята от укритията им. Той изморено ги проследи с поглед по масата, в основата на стените, по входната врата. Танцуваха тъмни по кожата на лъскавия бял куфар.
Много пъти се бе натъквал на изгубени куфари, но на изгубено момиченце? Как, за бога, нечие дете се озовава на пристана, и то сам-самичко, моля ви се! При това, доколкото можеше да прецени, тя беше голяма сладурана. Хубавка, с руса коса като златиста къделя и с дълбоки сини очи. А от погледа й ставаше ясно, че слуша внимателно, че разбира какво казваш и какво премълчаваш.
Вратата на стаята за гости се отвори и се появи мекият и познат силует на Лил. Тя тихо затвори вратата зад гърба си и тръгна надолу по коридора. Отметна досаден кичур коса зад ухото си — същата непокорна къдрица, която се измушваше от мястото си, откакто Хю я познаваше.
— Вече заспа — съобщи Лил, когато стигна до кухнята. — Страхуваше се от гръмотевиците, но не издържа да се бори дълго. Горкичкото агънце, толкова е изморена!
Хю занесе купата си до мивката и я потопи в хладката вода.
— Нищо чудно, като знам аз колко съм изморен.
— Личи си. Остави миенето на мен.
— Добре съм, Лил, скъпа. Ти върви, няма да се бавя.
Лил обаче не тръгна. Усещаше я зад гърба си, личеше си, че иска да каже още нещо — човек се научава да долавя тези работи. Онова, което предстоеше да каже тя, надвисна помежду им и Хю усети как вратът му се стяга. Усети как приливът на предишния им разговор отново нахлува, поспирва за миг и се готви пак да ги връхлети. Лил заговори тихо:
— Не е нужно да се суетиш край мен, Хю.
— Знам — въздъхна той.
— Ще го преодолея. Не ми е за пръв път.
— Разбира се.
— Никак не ми се иска да се държиш с мен като с инвалид.
— Не възнамерявам да го правя, Лил. — Той се извърна с лице към нея. Тя бе застанала от другата страна на масата с ръце върху облегалката на един стол. Хю знаеше, че позата цели да го убеди колко е стабилна Лил, да му внуши, че всичко е наред, но той я познаваше твърде добре, за да повярва. Не му убягнаха леко повдигнатите рамене, скованият врат, стегнатите в ъгълчетата устни. Знаеше, че жена му страда. Знаеше също, че не би могъл да направи нищо, за да оправи нещата. Както обичаше да му повтаря д-р Хънтли, на някои неща просто не им е писано да се случат. От това обаче не им ставаше по-лесно — нито на Лил, нито на него.
Тя се приближи и лекичко го побутна с хълбок. Той усети сладникавия и млечен мирис на кожата й.
— Хайде, върви да си лягаш — подкани го тя. — Ей сега идвам.
Кръвта му се смрази от старанието й да изглежда ведра, но я послуша.
Лил удържа на думата си, скоро дойде в спалнята и той я наблюдаваше как почиства кожата си от изминалия ден и навлича нощницата си през глава. Беше с гръб към него, но той забеляза колко внимателно плъзва тя дрехата по гърдите и по все още леко подутия си корем.
Сетне Лил вдигна очи и улови погледа му. Отбранителната реакция прогони уязвимостта от лицето й.
— Какво?
— Нищо. — Той се загледа в ръцете си, в мазолите и в протритите от въжетата места след годините работа по доковете. — Просто се замислих за малката оттатък. Коя ли е? Не си казва името, нали?
— Твърди, че не го знае. Колкото и пъти да я попитам, просто ме поглежда сериозно и заявява, че не си спомня.
— Нали не мислиш, че ни премята? Някои пътници без билет много ги бива в лъжите.
— Хю, тя не е нередовен пътник — скастри го Лил, — съвсем мъничка е.
— Успокой се, Лил, скъпа. Само питам — поклати глава той. — Не мога да повярвам, че е забравила просто ей така.
— Чувала съм за такова нещо, нарича се амнезия. Бащата на Рут Хафпени го получил, след като паднал в шахтата. Такива неща я причиняват — падания и други подобни.
— Мислиш ли, че може да е паднала?
— Не забелязах да има синини, но е възможно, нали?
— Добре де — каза Хю, когато поредната мълния освети ъглите на стаята, — утре ще се заема с тази работа. — Премести се, легна по гръб и впери поглед в тавана. — Все трябва да си има някого.
— Да. — Лил угаси лампата и стаята потъна в мрак. — Сигурно някой душата си дава за нея. — Обърна се, както правеше всяка нощ, и легна с гръб към Хю, затвори се в скръбта си. Гласът й прозвуча приглушено под завивката: — От мен да знаеш обаче, че този някой не я заслужава. Що за небрежност, как така ще изгубиш дете?