Царицата се възправила в цял ръст и лицето й пламнало. Не била свикнала заповедите й да не се изпълняват.
— Трябва да се върнеш — изпънала тя показалеца си с дълъг нокът към прислужницата — и да кажеш на девойката, че е неин дълг да спаси царството. Ако не успее, ще се превърне на камък и ще остане да стърчи в двора на замъка за вечни времена.
И така, прислужницата отново се отправила на изток, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на вратата на тайната къщурка. Похлопала и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила вътре и я гостила с топла супа. После пак седнала да плете, докато прислужницата се нахрани. Накрая девойката казала:
— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?
— Отново ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да помогнеш на царството си. Ако откажеш, царицата ще нареди да те превърнат в камък и ще останеш завинаги побита в двора на замъка.
Девойката се усмихнала тъжно.
— Мой дълг по рождение е да пазя Златното яйце — отвърнала тя. — Не мога да ти го дам.
Прислужницата се слисала.
— Нима предпочиташ да се превърнеш на камък и за вечни времена да останеш да стърчиш в двора на замъка?
— Не, разбира се — отвърнала девойката, — и никога няма да стане така. Защото, пазейки Златното яйце, аз служа на царството си.
Прислужницата не спорила, понеже разбрала, че казаното от девойката е самата истина. На следващия ден прислужницата тръгнала обратно към замъка и когато пристигнала, царицата отново я очаквала пред стените на замъка.
— Къде е Златното яйце? — попитала царицата, вперила поглед в празните ръце на прислужницата.
— Отново не успях да изпълня каквото ми възложи — отговорила прислужницата. — Понеже, уви, девойката от къщата не иска да се раздели с онова, което й принадлежи по рождение.
— Каза ли й, че е неин дълг да служи на страната си?
— Да, Ваше величество — отвърнала прислужницата, — а тя отговори, че служи на страната си, като пази Златното яйце.
Царицата пламнала от гняв и после лицето й посивяло. На небето се струпали облаци и гарваните из цялото царство се разлетели да си търсят укритие.
Тогава царицата си спомнила думите на огледалото — «тя прави всичко възможно за добруването на царството» — и устните й се изкривили в усмивка.
— Налага се отново да се върнеш — наредила тя на прислужницата — и този път ще кажеш на девойката, че ако откаже да ти даде Златното яйце, нейна ще бъде вината за вечната мъка на принцесата, която ще потопи царството в безкрайна зима от скръб.
И така, прислужницата потеглила на изток за трети път, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на прага на скритата къщичка. Похлопала пак и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила да влезе и й поднесла паница топла супа. Девойката седнала да плете, докато прислужницата се нахрани, и накрая казала:
— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?
— Пак ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да служиш на царството си, затова, ако не ми дадеш яйцето, царицата казва, че ти ще си виновна за вечната мъка на принцесата и за това, че царството ще се потопи в безкрайна зима от скръб.
Девойката от къщурката дълго седяла безмълвно за изненада на прислужницата, която очаквала обичайните възражения.
После девойката кимнала бавно.
— За да пощадя принцесата и да спася царството, ще ти дам Златното яйце.
И макар да знаела, че трябва да се радва, прислужницата не изпитала радост. Потръпнала, когато тъмната гора притихнала и зъл вятър се промъкнал под вратата и поразрошил огъня в огнището.
— Но нали няма нищо по-важно от това да браниш рожденото си право! — обадила се прислужницата тихо. — Това е твой дълг към царството.
— Каква е ползата от този дълг, ако заради моите постъпки в царството настане вечна зима? Безконечен студ ще скове земята, няма да има птици, животни, растения. Точно, за да изпълня дълга си, сега се отказвам от Златното яйце.
Прислужницата погледнала тъжно девойката.
— Нищо не е по-важно от това да браниш рожденото си право. Яйцето е част от теб, ти трябва да го защитаваш.
Девойката обаче вече била решила. Свалила от шията си верижка с голям златен ключ. След това се приближила до специална врата и пъхнала ключа в ключалката, завъртяла го и отворила вратата. Дълбоко под пода на къщата се разнесло стенание, камъните в огнището се понаместили, гредите на тавана проскърцали. Светлината в къщата сякаш помръкнала, когато от тайната стаичка се разнесло сияние. Девойката изчезнала, после отново се появила, понесла на ръце предмет, покрит с плетено покривало и толкова скъпоценен, че въздухът край него сякаш жужал.