Девойката извела прислужницата от къщата и когато двете стигнали края на просеката, тя й предала своето рождено право. Проследила прислужницата с поглед, докато тя хлътнала в тъмната гора по посока на замъка на царството. Когато девойката се обърнала и тръгнала към къщата си, забелязала, че там е станало по-студено. Светлината изчезнала от къщурката, внезапно неспособна да прониква през тъмата на околната гора. В стаите ставало все по-студено, защото вече не ги сгрявала топлината на Златното яйце.
С течение на времето животните престанали да идват и птиците отлетели надалеч, а девойката установила, че вече няма жизнена цел. Забравила как се преде, гласът й стихнал до шепот, ръцете и краката й се сковали, станали тежки и неподвижни. И един ден осъзнала, че слой прах е покрил всичко в къщата и нейното собствено измръзнало тяло. Престанала дори да мига, оставила очите си да се склопят и усетила как пропада в студа и тишината.
Няколко години по-късно принцесата яздела заедно със своята прислужница в окрайнините на тъмната гора. Някога била тежко болна, но чудодейно се възстановила и вече била омъжена за красив принц. Живеела пълноценно и щастливо: разхождала се, танцувала и пеела, радвала се на всички благини на доброто здраве. Двамата с принца си имали момиченце, което много обичали и хранели със сладкиши и мляко, а за играчки му давали истински пеперуди.
През онзи ден, докато яздели покрай тъмната гора, принцесата кой знае защо изпитала силно желание да влезе в гората. Не обърнала внимание на възраженията на прислужницата и навлязла с коня си в студената и тъмна гора. Там навсякъде било притихнало и нито птица, нито звяр, нито дори повей на вятъра помръдвали неподвижния и студен въздух. Чувало се само чаткането на копитата на конете им.
Малко по малко двете наближили просеката, в която се намирала обраслата с лиани къщурка.
— Каква сладка малка къщичка! — възкликнала принцесата. — Кой ли живее тук?
Прислужницата извърнала лице и потръпнала от странната мразовита тръпка в просеката.
— Никой, принцесо моя, вече никой. Царството благоденства, но в тъмните гори животът секна.“
45
Клиф Котидж, 1913 г.
Елайза знаеше, че след като замине, крайбрежието и морето ще й липсват. Щеше да опознае други брегове, ала различни. С други птици и растения, с вълни, които нашепват своите истории на чужд език. Но беше време. Достатъчно дълго чака, и то без никаква причина. Било каквото било, както и да се чувстваше сега — угризенията изпълзяваха от тъмното и не й позволяваха да заспи, а я оставяха да се мята, да се върти и да проклина своето участие в измамата, — не й оставаше друго, освен да продължи напред.
Елайза слезе по последните няколко тесни каменни стъпала към пристана. Един рибар все още товареше принадлежностите си в лодката — плетени кошове и макари с корда. Когато Елайза се приближи, видя ясно мускулестите му ръце и почернялото от слънцето лице и го позна: беше Уилям, братът на Мери. Най-младият от поколения корнуолски рибари, той се беше прочул като един от най-дръзките и твърдоглави сред събратята си и разказите за геройствата му се разнасяха навсякъде като морска зостера покрай брега.
Някога двамата с Елайза ги бе свързвало приятелство, младежът я пленяваше с разкази за буйния си живот в морето, но от няколко години помежду им цареше хладина. Откакто Уилям бе станал свидетел на нещо, което не трябваше да вижда, а после беше поставил въпроса открито пред Елайза и бе настоял тя да му обясни необяснимото. Двамата отдавна не бяха разговаряли и дружбата с него липсваше на Елайза. Тя знаеше, че скоро ще замине от Триджина, и това я изпълваше с решимост да загърби миналото, затова въздъхна тежко и се приближи.
— Тази сутрин закъсняваш, Уил.
Той вдигна поглед и оправи кепето си. По обрулените му от вятъра бузи плъзна червенина и отговорът му прозвуча сковано:
— А ти си подранила.
— Искам да се захвана за работа по-рано. — Елайза вече беше стигнала до лодката. Вълните леко се плискаха отстрани и във въздуха миришеше на сол. — Някаква вест от Мери?
— Последно миналата седмица. Щастлива е в Полперо, станала е истинска съпруга на месар. Приготвя наденички и разни такива.
Елайза се усмихна. Искрено се зарадва, че Мери е добре. След всичко преживяно момичето заслужаваше щастие.