— Добра новина, Уил. Трябва да й пиша днес следобед.
Уилям се понамръщи и сведе поглед към ботушите си, докато подритваше каменната стена на пристана.
— Какво има? — попита Елайза. — Нещо нередно ли казах?
Уилям прогони чифт лакоми чайки, които кръжаха над стръвта му.
— Уил?
Той изгледа косо Елайза.
— Нищо нередно, госпожице Елайза, само… Радвам се, че сте добре, но съм малко изненадан…
— Защо?
— Новината много ни натъжи. — Той вирна брадичка и почеса бакенбардите, очертали острата му челюст. — За господин и за госпожа Уокър… за това, че ни напуснаха.
— Да, заминават за Ню Йорк следващия месец.
Елайза го научи от Натаниъл. Той дойде отново да я види в къщата на скалата, повел Айвъри подире си. Следобедът беше дъждовен, затова детето влезе вътре да почака. Качи се горе в стаята на Елайза и толкоз по-добре. Когато Натаниъл съобщи на Елайза какви са плановете им — двамата с Роуз да започнат на чисто отвъд океана, — тя се разгневи. Почувства се изоставена, използвана. Дори повече от преди. При мисълта за заминаването на Роуз и Натаниъл за Ню Йорк къщата изведнъж й се стори най-сиротното място на света, а животът й — най-самотното и печално съществуване.
Малко след това Натаниъл си тръгна, а Елайза си спомни съвета на майка си, че трябва винаги сама да си помага, затова реши, че е време да започне да осъществява собствените си планове. Запази си билет за кораб, който щеше да я отведе на нейното собствено приключение, далеч от „Блакхърст“ и от живота, който водеше в къщата на скалата. Освен това писа на госпожа Суиндъл, че следващия месец ще бъде в Лондон и би желала да я посети. Не спомена за брошката на майка си — ако е рекъл Бог, сигурно още си беше в керамичния буркан в неизползвания комин, — но възнамеряваше да си я вземе.
А с наследството на мама Елайза щеше да започне своя нов живот.
Уилям се прокашля.
— Какво има, Уил? Изглеждаш така, все едно си видял привидение.
— Нищо подобно, госпожице Елайза — отвърна Уилям, — просто… — Сините му очи се взряха в нейните. Слънцето цялото беше натежало над хоризонта и той зажумя. — Възможно ли е да не знаете?
— Какво да не знам? — леко вдигна рамене тя.
— За господин и госпожа Уокър… за влака в Шотландия…
Елайза кимна.
— В момента са в Шотландия. Трябва да се върнат утре.
Устните на Уилям се прилепиха в мрачна линия.
— Да, наистина ще бъдат тук утре, госпожице Елайза, но не както си го представяте. — Той въздъхна и поклати глава. — Новината се знае в цялото село, пише я във вестника. Как така никой не ви е казал! Щях лично да дойда, ако знаех… — Той я хвана за ръцете — неочакван жест, от който сърцето й лудо затупка, както става при всяка внезапна проява на близост. — Станала е катастрофа, госпожице Елайза, сблъскали са се два влака. Някои от пътниците — господин и госпожа Уокър… — Той въздъхна и я погледна в очите. — Боя се, че и двамата са загинали, госпожице Елайза. В планината, до някакво място на име Ейсгил.
Той продължи да говори, но Елайза не го слушаше. В главата й бучеше червена светлина, която заливаше всичко и беше парализирала всички усещания, всички звуци, всички мисли. Тя затвори очи и полетя слепешката в бездънна пропаст.
* * *
Аделайн едва дишаше. Дробовете й бяха изпълнени с мъка, гъста и черна като катран. Новината пристигна по телефона във вторник късно вечерта. Лайнъс се беше заключил в тъмната си стаичка, затова изпратиха Дейзи да повика лейди Монтраше на телефона в сутрешния салон. От другата страна полицай с накъсан от километрите между Корнуол и Шотландия глас й съобщи съкрушителната вест.
Аделайн припадна или поне предполагаше, че е станало така, защото първото, което си спомняше след това, бе как се събужда в леглото и усеща огромна тежест върху гърдите си. След част от секундата си спомни и ужасът отново я връхлетя.
Добре че трябваше да организира погребение, иначе Аделайн може би нямаше да успее да стъпи на крака. Защото, независимо от факта, че сърцето й бе изпразнено и от него бе останала само суха и безполезна черупка, дългът повеляваше да свърши някои неща. Тя не можеше да пренебрегне задълженията си на скърбяща майка. Дължеше го на Роуз, на най-скъпото си същество.
— Дейзи — прозвуча хрипливо гласът й, — донеси ми хартия. Трябва да изготвя списък.
Докато Дейзи излизаше забързано от стаята, Аделайн се зае мислено да изготвя списъка. Разбира се, щеше да покани семейство Чърчил, лорд и лейди Хъксли. Семейство Астън, Пойзър… Близките на Натаниъл щеше да уведоми по-късно. Бог й беше свидетел, че нямаше сили да включи и тях в погребението на Роуз.