Детето също нямаше да бъде допуснато — такова тъжно събитие не беше за нейния нрав. Тя също щеше да бъде във влака с родителите си, ако наченките на простуда не я бяха оставили у дома на легло. И сега какво щеше да прави Аделайн с момичето? Последното, от което се нуждаеше, беше нещо непрекъснато да й напомня за Роуз.
Погледна през прозореца към залива. Към редицата дървета, към морето отвъд. Стелеше се безкрайно, безкрайно…
Принуди очите си да се отместят вляво. Къщата беше скрита от поглед, ала тя знаеше, че е там, и това й стигаше. Чувстваше страховитото й привличане, което смразяваше кръвта й.
Едно беше сигурно. Нямаше да съобщят на Елайза преди погребението. Аделайн не би понесла да гледа това момиче живо, след като Роуз си беше отишла.
* * *
Три дни по-късно, докато Аделайн, Лайнъс и прислугата се бяха събрали на гробището в далечния край на имението, Елайза обиколи къщата на скалата за последен път. Вече беше изпратила един сандък на пристанището, така че не й беше останало почти нищо за носене. Само малка пътна чанта с бележника й и някои лични вещи. Влакът заминаваше от Триджина по обяд и Дейвис, който трябваше да вземе пратка нови цветя от лондонския влак, й предложи да я закара до гарата. Дейвис беше единственият, на когото бе казала, че заминава.
Елайза погледна малкия си джобен часовник. Имаше време за едно последно посещение в Тайната градина. Беше си я оставила за накрая и нарочно беше ограничила времето, което можеше да прекара там, понеже се опасяваше, че даде ли си повече, няма да може да се откъсне. Корените на нозете й бяха проникнали толкова надълбоко в почвата на градината, че й бе невъзможно да си представи животът й да продължи, след като ги изтръгне.
Но така щеше да стане. Така трябваше.
Елайза заобиколи по пътеката и се запъти към входната врата. На мястото на южната порта сега беше зейнала рана — дълбок изкоп и камара късове от пясъчник, които предстоеше да влязат в употреба.
Беше се случило през седмицата. Елайза плевеше, когато я изненада появата на двама плещести работници, които се приближаваха към нея откъм къщата на скалата. Първата й мисъл беше, че са се изгубили, но после осъзна колко нелепо е това предположение. Никой не попада случайно в къщата на скалата.
— Лейди Монтраше ни изпраща — осведоми я по-високият.
Елайза се изправи и отри длани в полата си. Не каза нищо, просто го изчака да продължи.
— Портата искала махане.
— Така ли, на мен не ми е казвала да иска подобно нещо — отговори Елайза.
По-нисичкият мъж се изхили, а по-високият се смути.
— И защо ще махате портата? Ще слагате друга ли? — попита Елайза.
— Ще зазидаме дупката — отговори по-високият мъж. — Лейди Монтраше каза, че вече не е нужен достъп от къщата на скалата. Трябва да изкопаем дупка и да положим нови основи.
Разбира се, Елайза би трябвало да очаква, че ще има последици от минаването й през лабиринта преди две седмици. След като преди четири години всичко беше решено и сторено, бяха определени ясни правила. Мери получи средства да започне на чисто в Полперо, а на Елайза беше забранено да отива отвъд Тайната градина и да минава през лабиринта. Накрая обаче тя просто не устоя.
Добре че вече нямаше да живее в къщата на скалата. Ако нямаше достъп до градината си, не би понесла да живее в „Блакхърст“. Не и сега, когато Роуз вече я нямаше.
Елайза прекрачи през развалините от някогашната порта, заобиколи изкопаната дупка и влезе в Тайната градина. Носеше се силно ухание на жасмин, ябълката също беше цъфнала. Лианите бяха прораснали между зидовете и се бяха преплели като листат балдахин.
Знаеше, че Дейвис ще надниква тук, когато може, но нямаше да е същото. Той си имаше предостатъчно задължения, а Елайза беше посветила на градината голяма част от времето и обичта си.
— Какво ще стане с теб? — промълви тя.
Вдигна поглед към ябълката и в гърдите й се загнезди остра болка, сякаш бяха отстранили част от сърцето й. Помнеше деня, когато засади дръвчето заедно с Роуз. Толкова много надежда имаха тогава, толкова силна вяра, че всичко ще се подреди. Елайза не можеше дори да повярва, че Роуз вече я няма на този свят.
В този миг нещо привлече погледа й. Под листака на ябълката се подаваше парче плат. Коленичи и повдигна зеленината.
Момиченцето, дъщеричката на Роуз, беше заспало на меката трева.
Детето се размърда, сякаш тласкано от предчувствие. Примигна, после се ококори и впери поглед в Елайза.
Не се стресна, не се уплаши, не постъпи, както би постъпило дете, спипано изненадващо от почти непознат възрастен. Просто се усмихна спокойно. И се прозя. Изпълзя изпод клона.