— Здравей — поздрави момичето и застана пред Елайза.
Тя впери поглед в детето, изненадана и доволна от пълното му незачитане на строгите ограничения на добрите обноски.
— Какво търсиш тук?
— Чета.
Елайза изви вежди — та хлапето беше само на четири!
— Можеш ли да четеш?
Кратко колебание, после кимване.
— Покажи ми.
Момиченцето клекна на четири крака и пропълзя обратно под клона на ябълката. Измъкна от там своята книжка с приказките на Елайза. Онази, която самата Елайза й беше занесла от другата страна на лабиринта. Малката разгърна книжката и зарецитира безукорно „Очите на магьосницата“, като най-сериозно плъзгаше пръстче по текста.
Елайза прикри усмивката си, понеже забеляза, че гласът на детето и пръстчето му не са еднакво бързи. Спомни си как самата тя като дете наизустяваше любимите си приказки.
— А защо си тук? — попита Елайза.
Момиченцето престана да чете.
— Всички други заминаха. Видях ги от прозореца — лъскави черни карета, които запълзяха по алеята като трудолюбиви мравчици. Не исках да оставам сама в къщата, затова дойдох тук. Тук ми харесва най-много. В твоята градина. — Тя сведе поглед към земята, понеже знаеше, че е преминала границата.
— Знаеш ли коя съм? — попита Елайза.
Момиченцето кимна.
— Ти си Писателката.
Елайза се усмихна лекичко. Момиченцето наклони глава на една страна и дългата й коса се разпиля през едното й рамо.
— Защо си тъжна?
— Защото се сбогувам.
— С какво?
— С градината си. С предишния си живот. — Погледът на момиченцето беше омагьосващо настойчив. — Заминавам на приключение. Ти обичаш ли приключенията?
Момиченцето кимна.
— И аз скоро ще замина на приключение с мама и с татко. Ще отплаваме за Ню Йорк с грамаден кораб, по-голям от кораба на капитан Ахаб.
— За Ню Йорк ли? — заекна Елайза. Възможно ли бе момиченцето да не знае, че родителите му са мъртви?
— Ще отидем отвъд океана, а баба и дядо няма да идват с нас. Нито ужасната счупена кукла.
Що за миг беше това? Дали беше мигът, от който няма връщане назад? Мигът, в който Елайза се взираше в очите на едно момиченце, което не знаеше, че родителите му са мъртви и на което предстоеше да живее под опекунството на леля Аделайн и на вуйчо Лайнъс?
По-късно, когато Елайза си припомняше този миг, й се струваше, че не тя е взела решението, а че то вече е било взето вместо нея. Вследствие на необясним алхимичен процес Елайза мигновено и с абсолютна сигурност беше разбрала, че момиченцето не може да остане само в „Блакхърст“.
Изпъна ръка, взря се в дланта си, протегната към детето, сякаш прекрасно знаеше какво прави. Стисна устни и намери гласа си:
— Чух за твоето приключение. Всъщност ме изпратиха да те взема. — Думите вече потекоха гладко. Сякаш бяха част от отдавнашен план, сякаш бяха истина. — Част от пътя ще изминеш с мен.
Момиченцето примигна.
— Всичко е наред — увери го Елайза. — Хайде, хвани ме за ръката. Ще минем по един специален път, таен път, за който никой не знае.
— Мама ще бъде ли на онова място, когато пристигнем?
— Да — отговори Елайза, без да трепне. — Майка ти ще бъде там.
Момиченцето се замисли и кимна одобрително. Остра брадичка с трапчинка в средата.
— Трябва да си взема книжката.
* * *
Аделайн усети как съзнанието й се разгръща. Вдигнаха тревога някъде в ранния следобед. Дейзи, това глупаво момиче, похлопа на вратата на будоара на Аделайн и започна да увърта, пристъпвайки от крак на крак и чудейки се дали господарката не е виждала Айвъри.
Внучката й обичаше да скита, затова първата реакция на Аделайн беше раздразнението. Точно сега ли намери! Днес, когато погребват клетата Роуз, когато я предават на земята, трябва да тръгнат да издирват хлапето. Аделайн едва се сдържа да не се разкрещи.
Повикаха слугите, изпратиха ги да претърсят обичайните места из къщата, но нищо. След близо едночасово безполезно издирване Аделайн се оказа принудена да допусне, че Айвъри се е отдалечила значително от къщата. И Аделайн, и Роуз бяха предупредили момиченцето колко е опасно да ходи до залива и на други места в имението, но Айвъри, за разлика от Роуз, не се подчиняваше лесно. Беше своенравна — печална черта, която Роуз само бе задълбочила, като избягваше да я наказва. Аделайн обаче не беше толкова отстъпчива и когато намереха детето, щеше да се постарае малката да проумее колко неправилно е постъпила и да не дръзва отново да прибягва към подобна дързост.