— Извинете, госпожо.
Аделайн се завъртя и полите на роклята й прошумолиха. Дейзи, която най-сетне се бе върнала от залива.
— Е? Къде е тя? — попита Аделайн.
— Не я намерих, госпожо.
— Навсякъде ли провери? На черната скала, по възвишенията?
— О, не, госпожо. Не съм ходила до черната скала.
— И защо?
— Тя е огромна и хлъзгава, и… — Лицето на глупавото момиче стана червено като зряла праскова. — Говори се, че там има призраци.
Ръката сърбеше Аделайн здравата да напляска момичето. Само ако беше направила каквото й наредиха и се беше погрижила детето да остане в леглото! Но тя явно се беше смушила някъде да си бъбри с кухненския прислужник… Обаче нищо нямаше да постигне, ако накажеше Дейзи. Още не. Не това беше най-важното в момента.
Аделайн се обърна, избута полите на роклята си отзад и се приближи към прозореца. Погледна притъмнялата вече морава. Беше й толкова непосилно! Обикновено Аделайн съумяваше да поддържа нужното социално поведение, но днес тревогата й на загрижена баба й пречеше. Не може ли някой просто да намери момичето — живо или мъртво, наранено или здраво — и да го доведе у дома? Така Аделайн щеше просто да остави случката зад гърба си и да продължи необезпокоявана да скърби за Роуз.
Явно обаче решението нямаше да бъде просто. След около час щеше да мръкне, а от детето нямаше и следа. Търсенето не можеше да спре, преди да проверят всяка възможност. Слугите наблюдаваха Аделайн и несъмнено съобщаваха и обсъждаха реакциите й в стаята на прислугата, затова тя трябваше да продължи издирването. Дейзи беше почти безполезна, за останалите важеше същото. Трябваше да намери Дейвис. Къде беше този негодник, когато Аделайн се нуждаеше от него?
— Днес е свободният му ден, госпожо.
Разбира се. Слугите уж винаги са ти подръка, а всъщност все ги няма.
— Сигурно си е у дома или е в селото, милейди. Май го чух да казва, че трябва да вземе някаква доставка от влака.
Един-единствен човек познаваше имението толкова добре, колкото Дейвис.
— Тогава доведи госпожица Елайза — нареди Аделайн и името загорча в устата й. — Незабавно.
* * *
Елайза погледна към спящото дете. Дългите мигли почти опираха в гладките бузи, пълни и сочни розови устни, свити юмручета в скута й. Колко са доверчиви децата — да спи в такъв момент. Доверието, уязвимостта изпълваха Елайза с желание да се разплаче.
Какво си въобразяваше? Какво търсеше тук, във влака, на път за Лондон с детето на Роуз?
Нищо, изобщо не се бе замислила и точно затова го бе направила. Понеже замислеше ли се, щеше да топне напоената с боя четка на разума в бистрата вода на увереността. Съзнаваше, че не бива да оставя детето само в „Блакхърст“ в ръцете на вуйчо Лайнъс и леля Аделайн, затова действа незабавно. Не бе успяла да предпази Сами, но този път не биваше да се проваля.
Сега въпросът беше какво да прави с Айвъри, понеже Елайза просто не можеше да я задържи при себе си. Детето заслужаваше нещо повече. Трябваше да има баща и майка, братя и сестри, щастлив дом, изпълнен с обич, за да има спомени, които да я съпровождат през целия й живот.
Въпреки това Елайза просто не виждаше какъв избор има. Детето трябваше да стои далеч от Корнуол, иначе имаше огромна опасност да я открият и да я върнат обратно в „Блакхърст“.
Не, докато не измислеше по-добро решение, момиченцето щеше да остане с нея. Поне засега. Оставаха пет дни до заминаването на кораба за Австралия, за Мерибъро, където живееше братът на Мери и леля й Елинор. Мери й беше дала адреса и Елайза смяташе след пристигането си там да се свърже със семейство Мартин. Разбира се, щеше да изпрати вест на Мери, щеше да й съобщи какво е направила.
Елайза вече имаше билет, запазен под фалшиво име. Проява на суеверие, обаче когато дойде време да си запази билета, неочаквано я обзе силното усещане, че поставянето на точката, новото начало изискват и ново име. Не искаше да оставя следа от себе си в туристическата агенция, пътека, свързваща този и онзи свят. Затова използва псевдоним. И то за късмет, както се оказа.
Понеже щяха да я търсят. Елайза знаеше твърде много за произхода на детето на Роуз, че леля Аделайн да я остави да се измъкне толкова лесно. Трябваше да се приготви да се скрие. Щеше да намери странноприемница близо до пристанището, където да наеме стая за горката вдовица и детето й, тръгнала да се присъедини към семейството си в Новия свят. Дали беше възможно да купи билет за детето само броени дни преди отплаването на кораба? Или трябваше да се опита да качи момиченцето незабелязано на борда?
Елайза погледна към детето, което дремеше в ъгъла на купето. Толкова уязвима. Бавно се пресегна и я погали по бузата. Дръпна ръка, когато момиченцето трепна, набърчи носле и намести главата си още по-навътре в ъгъла. Колкото и да беше нелепо, Елайза съзираше Роуз у това дете, у Айвъри — Роуз като малка, каквато Елайза я беше опознала най-напред.