Детето щеше да пита за майка си и за баща си и някой ден Елайза щеше да й разкаже. Само не знаеше как точно щеше да й обясни. Забеляза, че приказката, която би могла да обясни всичко на детето, беше откъсната от книжката. Някой се беше погрижил. Вероятно Натаниъл. Роуз и леля Аделайн биха унищожили цялата книжка, само Натаниъл би откъснал единствената приказка, уличаваща собствените му действия, и би запазил останалите.
Елайза възнамеряваше да отложи срещата си със семейство Суиндъл до последния момент, понеже, макар да не виждаше как биха могли да я застрашат, не искаше да изглежда прекалено доверчива. Съзреше ли възможност да се облагодетелства, госпожа Суиндъл тутакси щеше да се възползва. Елайза се зачуди дали да не се откаже от посещението, дали опасността не надвишаваше ползата, но после реши да рискува. Скъпоценните камъни от брошката й трябваха, за да плати за пътуването си до Новия свят, а плитката от коси беше много ценна. Това беше нейното семейство, нейното минало, връзката й със самата нея.
* * *
Докато Аделайн чакаше Дейзи да се върне, времето се точеше бавно и мъчително, като мрънкащо дете, вкопчено в полите й. Елайза беше виновна, че Роуз е мъртва. Нейното непозволено посещение през лабиринта беше довело до плановете за отпътуването за Ню Йорк и беше предизвикало пътуването с влак до Шотландия. Ако Елайза си беше стояла в другия край на имението, както беше обещала, Роуз нямаше да се качи на онзи влак.
Вратата се отвори и Аделайн притаи дъх. Прислужницата най-сетне се върна с листа в косата и изцапана е кал пола, но отново беше самичка.
— Къде е тя? — попита Аделайн. Може би Елайза вече беше отишла да търси момиченцето? Дали пък Дейзи поне веднъж не бе помислила с главата си и не беше изпратила Елайза право в залива?
— Не знам, госпожо.
— Как така не знаеш?
— Заварих къщата на скалата заключена. Надникнах през всички прозорци, но нямаше никого.
— Трябваше да почакаш малко. Може да е отишла в селото и скоро да се върне.
Момичето клатеше упорито глава.
— Не мисля, че е така, госпожо. Огнищата бяха изринати и по лавиците нямаше нищо — примигна Дейзи като теле. — Според мен тя също е заминала, госпожо.
В този миг Аделайн проумя. И гневът й тутакси се разпали, прониза кожата й и изпълни главата й с болезнени червени пламъци на болка.
— Добре ли сте, госпожо? Не е ли по-добре да седнете?
Не, Аделайн не искаше да сяда. Тъкмо обратното. Трябваше да отиде и лично да се увери. Да види с очите си какво е сторила онази неблагодарница.
— Преведи ме през лабиринта, Дейзи.
— Не знам пътя, госпожо. Никой не го знае. Само Дейвис. Аз минах по заобиколния път.
— Тогава повикай Нютън и каретата.
— Но скоро ще се стъмни, госпожо.
Аделайн присви очи и изпъна рамене.
— Повикай Нютън и ми донеси фенер — изрече тя ясно.
* * *
Къщата беше разчистена, обаче не беше празна. Върху плота все още имаше най-различни кухненски съдове, но масата беше избърсана и празна. Куката до вратата беше празна. Остра болка прониза Аделайн — сякаш дробовете й се свиха. Дължеше се на присъствието на онова момиче, което все още се усещаше плътно и потискащо. Аделайн взе фенера и тръгна нагоре по тесните стълби. Имаше две стаи: по-голямата беше спартанска, но чиста. Тук беше леглото от тавана на имението, покрито с вехта завивка. В другата стая имаше писалище и стол, а също и полица с книги. Предметите върху писалището бяха подредени на купчини. Аделайн долепи пръсти към дървената повърхност и се приведе, за да различи поне силуетите.
Над морето се стелеше последната дневна светлина и в далечината водата се надигаше и се отпускаше златиста и пурпурна.
Роуз си отиде.
Мисълта я жегна мълниеносно и отлетя.
Тук, самичка и най-сетне далеч от чужди погледи, Аделайн можеше поне за миг да изостави преструвката. Затвори очи и възлите в раменете й се развързаха.
Как й се искаше да се сгуши на пода, да усети под бузата си гладките, хладни и истински дъски и повече никога да не стане. Да спи поне сто години. Да не се налага да дава пример на никого. Да може да диша…
— Лейди Монтраше? — долетя нагоре по стълбите гласът на Нютън. — Вече се стъмва, госпожо. Конете трудно ще се спуснат до долу, ако не тръгнем скоро.