Горчивото озлобление на Лил уплаши Хю. Нещо разяждаше отвътре жената, която той обичаше, слабичката девойка с буйните къдрици и веселия смях, а Хю просто наблюдаваше безпомощно отстрани.
* * *
Лил гледаше през прозореца как двете момиченца припкат напред-назад под въжетата за пране в задния двор и се смеят, когато хладните и влажни чаршафи се отъркват в лицата им. Отново пееха, поредната песен на Нел. Ето това не се бе заличило от паметта й, песните. Знаеше многобройни.
Нел, така я кръстиха, на майката на Лил, Елинор. Е, все някак трябваше да я наричат, нали? Веселото момиченце още не можеше да им каже името си. Всеки път, когато Лил я попиташе, тя ококорваше големите си сини очи и отговаряше, че не си спомня.
Няколко седмици по-късно Лил престана да пита. Честно казано, нямаше нищо против да не узнава. Не можеше да си представи Нел с друго име, освен с онова, което й дадоха. Много й прилягаше, всички го твърдяха. Сякаш си беше родена с него.
Бяха направили всичко по силите си да открият коя е, кои са близките й. Какво друго може да се очаква от тях? И макар отначало Лил да си повтаряше, че просто се грижат за Нел за известно време, държат я на сигурно място, докато се намерят близките й, с всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че такива хора просто няма.
Тримата с лекота установиха съвместното си ежедневие. Закусваха заедно сутрин, сетне Хю отиваше на работа, а Лил и Нел се залавяха с къщната работа. Лил установи, че й е приятно някой да върви подире й като сянка, приятно й беше да показва на Нел разни неща, да й обяснява как действат и защо. Нел все питаше защо — защо слънцето се скрива нощем, защо пламъците на огъня не изскачат от огнището, защо на реката не й доскучава и не потича на обратно, — а Лил с радост й предоставяше отговорите и наблюдаваше как личицето на Нел грейва с разбиране, когато проумее обясненията й. За пръв път през живота си Лил се чувстваше полезна, необходима, пълноценна. И необяснимо по-млада.
Хю също живна. Напрежението, което през последните години се бе изопвало между тях като платно, започваше да изчезва. Престанаха да се държат толкова чудовищно учтиво един с друг, да се препъват в старателно подбраните си думи като двама непознати, принудени да живеят заедно. От време на време дори отново се смееха — непринудено като някога.
Що се отнася до Нел, тя привикна към живота с Хю и с Лил, както патето привиква с водата. Съседските деца бързо откриха, че сред тях се е появило ново дете, и Нел се оживи неимоверно при възможността да си играе с други деца. Малката Бет Рийвс вече всеки ден цъфваше до оградата. Лил обичаше да слуша как двете момиченца припкат наоколо и си играят. От толкова отдавна чакаше и копнееше за мига, когато ще чува тънки гласчета да пискат и да се смеят в собствения й заден двор.
Освен това Нел се оказа изключително изобретателно дете. Лил често я чуваше да описва дълги и заплетени измислени игри. Във въображението на Нел откритият и равен заден двор се превърна във вълшебна гора с лабиринт от бодливи храсти, дори с къщурка на ръба на някаква скала. Лил разпозна местата, които Нел описваше, понеже бяха от страниците на книжката с приказки, която намериха в белия куфар. Лил и Хю се редуваха да четат на Нел вечер. Отначало Лил реши, че историите са твърде страшнички, но Хю я убеди, че не е така. Пък и Нел явно изобщо не се плашеше.
Застанала до прозореца на кухнята, Лил виждаше, че точно на това си играят днес. Бет слушаше ококорена, докато Нел я превеждаше през въображаем лабиринт, прелитайки с бялата си рокля и с дългите си рижи плитки, които слънчевите лъчи правеха златисти.
Нел щеше да тъгува по Бет, когато се преместят в Брисбън, но несъмнено щеше да си намери нови приятели. Децата винаги го правят. А преместването беше важно. Нел и Хю не можеха дълго да представят пред хората Нел като своя племенница от север. Рано или късно съседите щяха да започнат да се чудят защо момиченцето не си заминава, още колко ще стои при тях. Не, Лил прекрасно го разбираше. Тримата трябваше да започнат на чисто някъде, където не ги познават. В голям град, където хората няма да задават въпроси.
7
Брисбън, 2005 г.
Беше рано сутринта в началото на пролетта, а Нел бе починала преди почти седмица. Свеж ветрец лъкатушеше между клоните и обръщаше листата, така че светлата им долна част трептеше към слънцето. Като деца, изтласкани неочаквано в светлината на прожектора, люшкайки се между притеснението и самомнението.