Клара донесе трета чаша и наля през цедка течността, приготвена от чай на листа.
— Моята специална смес — погледна ги тя над полумесеците на очилата си. — Три части „Брекфаст“ и една „Ърл Грей“. Имам предвид „Инглиш Брекфаст“. — Добави и мляко и се настани в креслото до огъня. — Крайно време е да дам почивка на клетите си стари нозе. Цял ден съм на крак и организирам сергиите за празника на пристанището.
— Благодаря ви, че приехте да се срещнем — каза Касандра. — Това е приятелят ми Крисчън.
Крисчън се пресегна над дървения сандък, който изпълняваше функцията на масичка, за да се ръкува с Клара, при което тя се изчерви.
— Истинско удоволствие е да се запозная с вас. — Отпи от чая си и кимна към Касандра. — Жената от музея, Руби, ми разказа за баба ви. Онази, дето не знаела кои са родителите й.
— Нел — подсказа й Касандра. — Така се казваше. Прадядо ми Хю я намерил съвсем малка, седнала на белия си куфар на пристана в Мерибъро. Той бил директор на пристанището и един кораб…
— Мерибъро ли казахте?
Касандра кимна.
— Ето това се казва съвпадение. Имам роднини в Мерибъро в Куинсланд. Земята на кралицата.
— В Куинсланд ли? — приведе се напред Касандра. — Кое е семейството?
— Братът на майка ми се преселил там още съвсем млад. И там отгледал децата си, моите братовчеди. — Старицата се изкиска. — Мама казваше, че се заселили там, понеже градът носел нейното име.
Касандра стрелна с поглед Крисчън. Затова ли Елайза беше качила Нел точно на този кораб? Понеже е искала да я върне на семейството на Мери, истинското семейство на Нел? Вместо да рискува да я отведе в Полперо и местните да я разпознаят като Айвъри Монтраше, е предпочела да я изпрати на преселилите се далеч роднини на Мери? Касандра подозираше, че Клара знае отговора, трябваше само да я побутнат в правилната посока.
— Вашата майка, Мери, е работила в имението „Блакхърст“, нали?
Клара глътна голяма глътка чай.
— Работила там, докато не я изгонили през 1909 година. Наели я още дете, някъде десетгодишна. Напуснала и създала семейство. — Клара снижи гласа си до шепот: — Не била женена, нали разбирате, а по онова време това не се смятало за редно. Майка ми обаче не била лошо момиче. Била си съвсем порядъчна. Накрая с татко се оженили, както си му е редът. И по-рано щели да го направят, обаче той се разболял от пневмония. За малко да не успее да отиде на собствената си сватба. Тогава се преместили тук, в Полперо, сдобили се с малко пари и отворили месарницата.
Клара взе малка правоъгълна книга, поставена до подноса с чая. Корицата беше украсена с пъстра хартия, копчета и панделки и когато Клара я разгърна, стана ясно, че е албум със снимки. Клара отгърна на една страница, отбелязана с панделка, и подаде албума на Касандра.
— Ето я майка ми.
Касандра се взря в младата жена с буйни къдрици и пищни извивки на тялото, мъчейки се да разпознае в нея чертите на Нел. Може би имаше нещо от Нел в устата й, нещо от усмивката, която заиграваше неволно на устните й. Или пък просто снимките й внушаваха такива неща: колкото повече се взираше Касандра, толкова по-ясно различаваше нещо от леля Фили в носа и в очите!
Подаде албума на Крисчън и се усмихна на Клара.
— Била е много красива, нали?
— О, да — намигна й многозначително Клара. — Майка ми беше голяма хубавица. Твърде красива за прислужница. Добре че мъжете от къщата не са я задиряли.
— Знаете ли дали й е било приятно да работи в „Блакхърст“? Съжалявала ли е, че напуска?
— Радвала се, че напуска къщата, но й било мъчно за господарката й.
Това беше нещо ново.
— Двете с Роуз са били близки?
— Не знам нищо за никаква Роуз — поклати глава Клара. — Мама говореше за Елайза. За госпожица Елайза, така й казваше.
— Но Елайза не е била господарката на имението „Блакхърст“.
— Е, официално не, но тя била любимката на мама. Казвала ми е, че госпожица Елайза била единствената искрица живот в онова мъртвешко място.
— Защо е мислела, че мястото е мъртвешко?
— Майка ми казваше, че хората, които живеели там, приличали на мъртъвци. До един мрачни и навъсени по една или друга причина. Всички искали неща, които не можели да имат или не им се полагали.
Касандра се замисли над това прозрение относно живота в имението „Блакхърст“. Не беше останала с такова впечатление, след като беше прочела албумите с изрезки на Роуз, където пишеше най-вече за нови рокли и за лудориите на братовчедка й Елайза — може би единственият човек в къщата, различен от останалите й обитатели. Но, разбира се, историята си е такава: умозрителна, пристрастна, непознаваема, дело на победителите.