— Според майка ми господарите, лордът и жена му, също били лоши хора. Накрая си получили заслуженото, нали така?
Касандра се смръщи и попита:
— За кого говорите?
— Ами за нея и за него. Лорд и лейди Монтраше. Тя починала месец-два след дъщеря си от отравяне на кръвта. — Клара поклати глава и снижи глас заговорнически и едва ли не злорадо: — Гадна работа. Мама научила от прислугата, че през последните дни от живота си милейди се превърнала в същинско чудовище. Лицето й се разкривило и постоянно изглеждало, че се хили като таласъм. Ставала от леглото и бродела по коридорите с огромна халка с ключове в ръка, заключвала всички врати и постоянно бълнувала за някаква тайна, която никой не бивало да узнава. В края на живота си съвсем се побъркала. Лордът и той не бил по-добре.
— И лорд Монтраше ли получил отравяне на кръвта?
— А, не, не, той не. Профукал състоянието си за пътешествия в далечни страни. — Клара отново снижи глас: — Където правят вуду магии. Казват, че донесъл оттам предмети, от които косите ти да настръхнат. Пълна откачалка. Цялата прислуга напуснала, всички до един, останала само една прислужница в кухнята и градинарят, който работил там през целия си живот. Според мама, когато старчето най-накрая умряло, с дни не го намерили. — Клара се усмихна и клепачите й се нагърчиха като акордеон. — Елайза обаче се измъкнала, точно там е работата. Майка ми казваше, че заминала отвъд океана. И много се радваше, че е станало така.
— Обаче не е заминала за Австралия — изтъкна Касандра.
— Честно казано, не знам къде — призна Клара. — Знам само каквото ми е казвала майка ми: Елайза избягала навреме от онази страховита къща. Тръгнала да пътува по море, както мечтаела открай време, и повече не се върнала. — Клара изпъна пръст. — От там са скиците, дето толкова харесаха на жената от музея. Били са на Елайза. Намерили ги сред вещите й.
Касандра за малко да попита дали Мери ги е взела от Елайза, но се сдържа. Осъзна, че сигурно би било проява на лошо възпитание да намеква, че скъпата покойна майка на тази жена е откраднала ценни произведения на изкуството от своята работодателка.
— Какви вещи?
— Кутиите, които мама купила.
Касандра вече здравата се обърка.
— Тя купила някакви кутии от Елайза, така ли?
— Не от Елайза. На Елайза. След като Елайза вече била заминала.
— От кого ги купила?
— Имаше голяма разпродажба. Дори аз я помня. Мама ме заведе, когато бях още малка. Беше през 1935 година и бях само на петнайсет. Когато старият господар най-накрая се спомина, далечни роднини от Шотландия решиха да продадат имението с надеждата да спечелят нещо по време на Депресията. Така или иначе, мама прочела за това във вестника и видяла, че се канят да разпродават и някои по-дребни вещи. Мисля, че мама се е зарадвала на възможността да притежава частица от мястото, където се отнесли толкова зле с нея. Тя ме взе със себе си, понеже щяло да ми бъде полезно да видя откъде е тръгнала. Щяла съм да се зарадвам, че не съм прислужница, и да ме насърчи да се уча по-добре, за да постигна повече от нея. Не мога да кажа, че се получи, но тогава наистина се слисах. За пръв път виждах подобно нещо. Нямах представа, че има хора, които живеят така. По нашите места няма такива величествени къщи. — Тя кимна в знак на одобрение на това положение, после спря и впери поглед в тавана. — Така, докъде бях стигнала?
— Разказвахте ни за кутиите — напомни й Крисчън, — които майка ви купила от „Блакхърст“.
Старицата вдигна треперещия си пръст.
— Точно така, от имението по пътя за Триджина. Само да бяхте видели изражението й, когато ги зърна. Бяха върху масата редом с всякакви други джунджурии — лампи, преспапие, книги и други подобни. На мен не ми направиха впечатление, обаче мама веднага позна, че са били на Елайза. Стисна ме за ръката за пръв път през живота ми, добре си спомням, и май едва дишаше. Притесних се и си казах, че трябва да намеря стол и да я накарам да седне, но тя не искаше и да чуе. Вкопчи се в кутиите. Не искаше да се откъсва от тях, да не би някой друг да ги вземе. Надали щеше да се случи, вече ви казах, понеже кутиите не изглеждаха нищо особено, но красотата е различна за всеки, нали?
— И вътре се оказаха рисунките на Натаниъл Уокър, така ли? — попита Касандра. — Сред вещите на Елайза.
Клара кимна.
— Странно беше, сега си спомням. Мама купи кутиите с такава радост, но когато се прибрахме, каза на татко да ги отнесе горе, на тавана, и повече не чух за тях. Не че ми бяха направили впечатление. Бях само на петнайсет. Сигурно съм била хвърлила око на някое момче, та пет пари не давах за кутиите на мама. Обаче когато тя се премести тук, при мен, донесе и кутиите. Това вече беше странно, показваше колко много държи на тях, понеже не донесе почти нищо друго. Когато заживяхме заедно, тя най-сетне ми каза какви са тези кутии и защо са толкова важни.