Касандра си спомни разказа на Руби за таванската стаичка, в която все още бяха струпани личните вещи на Мери. Кой знае още какви скъпоценни сведения се криеха в тези кутии — сведения, които никога нямаше да видят бял свят. Касандра преглътна с мъка и попита:
— Вие надниквали ли сте вътре?
Клара отпи от вече изстиналия си чай и се заигра с дръжката на чашата.
— Признавам, че да.
Сърцето на Касандра заблъска лудо в гърдите и тя се приведе напред.
— И?
— Предимно книги, една лампа, както ви казах… — Клара замълча и по бузите й изби руменина.
— Имаше ли още нещо? — Внимателно, много внимателно!
Клара плъзна върха на обувката си по килима. Проследи движението и едва тогава вдигна поглед.
— Намерих и едно писмо, най-отгоре. Беше адресирано до майка ми и беше от някакъв лондонски издател. Страшно се слисах. Никога не бях подозирала, че майка ми е писателка — изкиска се Клара. — И наистина не беше.
— Тогава какво беше това писмо? — попита Касандра. — Защо издателят е писал на майка ви?
Клара примигна.
— Ами явно мама е изпратила една от приказките на Елайза. Доколкото разбрах от писмото, намерила я в кутията сред другите вещи на Елайза и решила, че си заслужава да бъде прочетена. Елайза я написала точно преди да се отправи на своето приключение. Красива приказка, изпълнена с надежда и с щастлив край.
Касандра се замисли за фотокопираната статия в дневника на Нел.
— „Полетът на кукувицата“ — промълви тя.
— Точно — потвърди доволно Клара, все едно самата тя е написала приказката. — Чели ли сте я?
— Чела съм за нея, но не и самата приказка. Издадена е години след останалите.
— Така трябва да е. През 1936 година, според изпратеното писмо. Майка ми трябва да е била много доволна от себе си заради това писмо. Радвала се е, че е сторила нещо за Елайза. Казвам ви, много тъгуваше за нея.
Касандра кимна, вече предвкусваше как ще се разбули загадката на Нел.
— Между тях е имало специална връзка, нали?
— Така мисля.
— Според вас какво ги е свързвало? — Касандра стисна устни и се помъчи да се успокои. — На какво се е дължала тази връзка помежду им?
Клара сплете възлестите си пръсти в скута и снижи глас:
— Двете са участвали в нещо, за което никой друг не знаел.
Нещо се отприщи в Касандра.
— В какво? — попита тя едва чуто. — Какво ви каза майка ви?
— Случи се през последните дни на мама. Тя непрекъснато повтаряше, че е сторено нещо лошо и че хората, които са го сторили, са мислели, че ще им се размине. Не спираше да го повтаря.
Сърцето на Касандра затуптя бързо–бързо в гърдите.
— Какво е имала предвид според вас?
— Отначало не й обърнах внимание. Преди смъртта си тя говореше доста странни работи. Обиждаше наши скъпи стари приятели. Не беше на себе си. Това обаче не спираше да повтаря. „Всичко е в приказката — казваше. — Взели го от момичето и я принудили да се примири със загубата.“ Не проумявах за какво говори, коя е тази приказка. А накрая вече нямаше значение, понеже тя ми каза направо. — Клара си пое дъх и тъжно поклати глава, загледана в Касандра. — Роуз Монтраше не била майка на онова момиченце, на вашата баба.
Касандра въздъхна облекчено. Най-сетне истината.
— Знам — рече тя и пое ръцете на Клара в своите. — Нел е била дете на Мери, заради тази бременност са я уволнили.
Изражението на Клара беше почти неразгадаемо. Тя гледаше ту Крисчън, ту Касандра, очите й потрепваха в ъгълчетата и примигваха объркано. Накрая се разсмя.
— Какво? — попита тревожно Касандра. — Какво смешно има? Добре ли сте?
— Да, майка ми наистина е била бременна, но не родила. Не тогава. Изгубила бебето някъде през дванайсетата седмица.
— Моля?
— Нали това ви казвам. Нел не била дете на Мери, а на Елайза.
* * *
— Елайза била бременна.
Касандра развърза шала си и го сложи върху чантата си на пода на колата.
— Елайза била бременна — потропа Крисчън по волана с облечените си в ръкавици ръце.
Парното в купето беше пуснато, а радиаторът бръмчеше и тракаше, докато излизаха от Полперо. Докато бяха у Клара, се беше спуснала мъгла и сега по протежение на цялото крайбрежие в призрачния залив се поклащаха мъжделивите светлинки на лодките.