— Да, благодаря. Дано не ме чакаш отдавна.
— Ни най-малко. Нося ти нещо. Можех да го оставя и на рецепцията, обаче си помислих, че е по-добре да ти обясня.
Касандра изви вежди и Робин продължи:
— През почивните дни ходих при баща си в дома за възрастни хора. Той обича да научава новините от градчето — някога работеше като директор на пощата — и аз му споменах, че си тук и че възстановяваш къщата горе на скалата, която баба ти е завещала. Да знаеш само колко странно изражение доби татко! Може да е възрастен, но умът му е като бръснач, точно както на неговия баща. Хвана ме за ръката и каза, че има писмо, което трябва да ти бъде върнато.
— На мен ли?
— По-скоро на баба ти, но понеже нея вече я няма, на теб.
— Какво писмо?
— Преди да си тръгне от Триджина, баба ти отишла да се срещне с баща ми. Казала му, че ще се върне в града и ще се настани за постоянно в Клиф Котидж, и го помолила да й пази пощата. Желанието й било недвусмислено, затова, когато пристигнало писмо, той постъпил според желанието й и го задържал при себе си в пощата. През няколко месеца отнасял писмото до къщата на възвишението, но там било все така празно. Храстите избуявали, трупал се прах и къщата все повече заприличвала на необитаема. Накрая престанал да ходи, понеже го болели коленете и понеже смятал, че баба ти ще го потърси, когато се върне. Обикновено такива писма се връщали обратно на подателя, обаче желанието на баба ти било много конкретно, затова той го изпълнил и задържал писмото при себе си. Поръча ми да отида в мазето, където се съхраняват вещите му, и да извадя кутията с изгубените писма. Сред тях съм щяла да намеря и едно адресирано до Нел Андрюс, „Триджина Ин“, от ноември 1975 година. И се оказа прав. Писмото си беше там.
Робин извади от чантата си малък сив плик и го подаде на Касандра. Хартията беше евтина и много тънка, почти прозрачна. Адресът беше написан със старовремски и доста нечетлив почерк. Писмото беше изпратено най-напред до хотел в Лондон, а после беше препратено към „Триджина Ин“. Касандра обърна плика.
От задната страна със същия почерк пишеше: подател: госпожица Хариет Суиндъл, Батърси Чърч Роуд 37, Лондон.
Касандра си спомни какво пишеше в тетрадката на Нел. Хариет Суиндъл беше жената, която Нел беше посетила в Лондон, възрастната жена, в чиято къща бе живяла известно време Елайза. Защо ли е писала на Нел?
Касандра отвори плика с треперещи пръсти. Тънката хартия леко се разкъса. Разгърна писмото и се зачете:
„3 ноември 1975 г.
Скъпа госпожо Андрюс,
Трябва да призная, че откакто ме посетихте и попитахте за авторката на приказките, мислите ми все около това се въртят. Сама ще видите, когато станете на моите години — миналото се превръща в нещо като стар приятел. Приятел, който идва неканен и отказва да си тръгне! Наистина си я спомням, прекрасно си я спомням, само че посещението Ви ме свари неподготвена — дойдохте най-неочаквано точно когато се канех да пия чай. Не бях сигурна дали искам да разговарям за миналото с една непозната. Обаче дъщеря ми Нанси смята, че съм длъжна да го сторя, че всичко се е случило толкова отдавна, че вече надали има значение, затова реших да Ви пиша, както ме помолихте. Защото Елайза Мейкпийс наистина се върна и отново посети майка ми. Само веднъж, държа да подчертая, но си го спомням чудесно. По онова време бях на шестнайсет години, така че трябва да е било през 1913 година.
Помня, че още отначало ми се стори малко странна. Може и да беше издокарана спретнато като дама, обаче поведението й никак не се връзваше. Дори повече — нещо у нея ми се струваше по-скоро близко до хора като нас, от Батърси Чърч Роуд 35. Нещо, което я отличаваше от другите изискани дами, които можеха да се видят по улиците по онова време. Влезе в магазина и ми се стори малко притеснена, като че бързаше и не искаше никой да я види. Малко подозрително. Кимна на мама, като че се познаваха, а мама пък й се усмихна — гледка, която не съм виждала никак често. Която и да беше тази дама, казах си, майка ми явно беше сигурна, че ще припечели от познанството си с нея.
Жената заговори с ясен и мелодичен глас — той първи ме подсети, че май съм я виждала и преди. Гласът ми се стори някак познат. Децата обичат да слушат такива гласове, които им разказват за феи и елфи и не оставят никакво място за съмнение, че такива създания наистина съществуват.
Жената благодари на мама, че се е съгласила да се видят, и каза, че напуска Англия за няколко години. Помня, че много държеше да се качи горе в стаята, където беше живяла някога — ужасно стайче на тавана на къщата. Там беше студено, камината никога не бе палена, а и беше тъмно, понеже нямаше прозорци. Ама тя искаше да отиде заради едно време.