По онова време с мама нямахме наематели — бяхме се скарали ужасно с последния за цената на храната, — затова оставихме дамата да се качи горе. Мама й каза да остане колкото иска и сложи чайника да ври. Абсолютно нетипично за нея.
Мама я проследи с поглед, докато тя се качваше по стълбите, после бързо ми даде знак да я последвам и да се постарая да не слиза бързо долу. Бях свикнала с нарежданията на мама и с наказанията, ако не й се подчинявах, затова последвах дамата на горния етаж.
Когато се качих на площадката, тя вече беше затворила вратата зад гърба си. Можех само да остана да чакам отвън и да се постарая тя да не реши да се върне долу много бързо, обаче и любопитството ме гризеше. Изобщо не се сещах защо й е да затваря вратата. Както ви казах, в стаята нямаше прозорци и единствената светлина идваше от коридора.
В долната част на вратата имаше дупка, проядена от плъховете, затова легнах по корем, прилепих се плътно към дъските на пода и се заех да я наблюдавам. Застана посред стаята и започна да се върти и да се оглежда на всички страни, а после се приближи до старата развалена камина. Седна на перваза и пъхна ръка в комина, а после остана така като че ли цяла вечност. Накрая извади ръката си и в нея държеше малко глинено гърненце. Явно съм издала някакъв звук — много се изненадах, — понеже тя погледна нагоре ококорено. Притаих дъх и след малко жената отново насочи вниманието си към гърнето, вдигна го към ухото си и го разклати. По изражението и отсъдих, че е доволна от чутото. После го пъхна в специален джоб на дрехата си, пришит за целта, и се запъти към вратата.
Тогава бързо слязох долу и предупредих мама, че дамата се връща. Учудих се, че малкото ми братче Том стои на вратата задъхан, като че ли е тичал, но нямаше време да го попитам къде е ходил. Мама гледаше към стълбите и аз сторих същото. Дамата слезе, благодари на мама, че й е позволила да се качи в стаята, но не можела да остане за чай, понеже времето я притискало.
Когато жената стигна до последното стъпало, забелязах, че в тъмното зад стълбите се крие някакъв човек. Мъж със смешни очилца — дето нямат дръжки, а само извита рамка, която се слага върху носа. В ръката си държеше гъба и когато жената слезе долу, той притисна гъбата към носа й и тя припадна. На мига, просто се отпусна в ръцете му. Явно в този момент съм извикала, защото мама ме шамароса през лицето.
Без да ми обръща внимание, мъжът издърпа дамата до вратата. С помощта на татко я качиха в каретата, после той кимна на мама, извади плик от вътрешния си джоб и потегли с каретата.
По-късно здравата ми издърпаха ушите, когато разказах на мама и на татко какво съм видяла. Защо не ми каза, глупаво момиче, питаше мама. Щеше да ми е от полза. Можехме да го вземем като компенсация за трудностите, които ни причиниха. Нямаше полза да напомням на мама, че човекът с черните коне вече хубавичко й беше платил за дамата. Мама обаче никога не смяташе, че парите са достатъчно.
Повече не съм виждала въпросната дама и не знам какво е станало с нея, след като си тръгна от нас. На нашия завой на реката вечно се случваха разни неща, които не искахме да си спомняме.
Не знам дали писмото ще Ви помогне във Вашите търсения, но моята Нанси смята, че е по-добре да Ви кажа тези неща. Така и направих. Дано да намерите каквото търсите.
Ваша:
г-ца Хариет Суиндъл“
47
Брисбън, 1976 г.
Вазата „Феъриланд Ластър“ открай време й беше любимата. Нел я откри на една вехтошарска сергия преди десет години. Всеки свестен търговец на антики знаеше, че всяко нещо си има цена, но с тази ваза нещата стояха другояче. Не материалната й стойност имаше значение, макар че и тя беше доста висока, а онова, което символизираше вазата: Нел за пръв път намираше ценен предмет в необичайна среда.
Държеше вазата увита в кърпа и напъхана на сигурно място в тъмния ъгъл в гардероба точно над спалното си бельо. От време на време я изваждаше и я развиваше само за да й се полюбува. Красотата й, тъмнозелените листа, нарисувани отстрани, златните нишки, които пронизваха рисунката, феите в стил ар нуво, скрити сред листака, някак охлаждаха кожата й.
Въпреки това Нел беше категорична: беше стигнала на такъв етап от живота си, когато можеше да живее и без своята ваза. Без всичките си ценни притежания. Беше направила избор и толкова. Уви вазата в още един вестник и нежно я постави в кашона до другите предмети. В понеделник ценният предмет заминаваше за търговския център и щеше да бъде обявен за продан. Дори да изпитваше съжаление, Нел трябваше просто да се съсредоточи върху крайния резултат: нуждаеше се от достатъчно средства, за да започне на чисто в Триджина.