Копнееше да се върне. Загадката ставаше още по-объркана. Най-накрая беше получила вест от детектив Нед Мориш. Той провеждаше разследването и й беше изпратил справка. Нел беше в магазина, когато докладът пристигна, и един нов клиент, Бен някой си, внесе писмото на влизане. Когато зърна чуждестранните марки и четливия спретнат почерк в долната част на плика, сякаш адресът беше написан върху линийка, усети как кожата й пламва. Едва се сдържа да не го разкъса веднага със зъби. Обаче запази самообладание, извини се, когато прецени, че вече е учтиво, и занесе писмото отзад в кухничката си.
Справката беше кратка и Нел я прочете за броени минути, а съдържанието й я обърка повече от всякога. Според проучванията на господин Мориш Елайза Мейкпийс не била заминала никъде през 1909 и 1910 година. През цялото време била в къщата на скалата. Той беше изпратил няколко документа в подкрепа на думите си — разговор с човек, който твърдеше, че работел в „Блакхърст“, кореспонденцията на Елайза с лондонски издател, — изпратени и получени през Клиф Котидж, обаче тях Нел прочете едва неотдавна. Беше твърде изненадана от новината, че Елайза не е заминавала никъде. Че през цялото време си е била там, в къщата. Уилям й се стори толкова сигурен. Каза, че никой не я бил виждал цели дванайсет месеца. Нел не разбираше защо спомените на Уилям не отговарят на откритието на господин Мориш. Веднага щом се върнеше в Корнуол, щеше отново да поговори с Уилям, да види дали не му хрумва нещо.
Нел прокара опакото на дланта си по челото. Горещ ден, но такъв си беше Брисбън през януари. Небето лъщеше яркосиньо като купол от фино и изящно стъкло, но по-късно вечерта със сигурност щеше да се разрази буря. Нел живееше тук отдавна и прекрасно знаеше кога сърдитите облаци се скупчват невидими някъде отстрани.
Малко по-надолу по улицата Нел чу някаква кола да намалява ход. Не беше на никой от съседите й: беше твърде шумна, за да е минито на Хауард, твърде писклива, за да е големият форд на Хоган. Разнесе се ужасен трясък, когато автомобилът се качи на тротоара твърде бързо и рязко. Нел поклати глава — добре че така и не се научи да шофира, никога не й беше трябвала кола. Автомобилите, изглежда, изваждаха на преден план най-лошото у хората.
Уискърс се изправи и изви гръб. Котките щяха наистина да й липсват. Разбира се, щеше да организира транспортирането им, обаче от митницата й казаха, че трябва да останат под карантина шест месеца, преди да й разрешат да си ги вземе в новата къща.
— Здравей, любопитке — поздрави я Нел и почеса котето под муцунката. — Не се притеснявай, това е само шумна стара кола.
Уискърс измяучи, скочи от масата и погледна към Нел.
— Какво? Да не мислиш, че някой идва при нас? Не се сещам кой може да бъде, скъпа моя. Ние не сме точно център на светския живот, ако този факт случайно ти е убягнал.
Котката се стрелна по пода и излезе през задната врата. Нел остави купчината вестници.
— Добре, госпожичке, печелиш. Ще погледна. — Почеса гърба на Уискърс, докато минаваше по тясната бетонна алея. — Мислиш се за много умна, че ме накара да ти се вържа на…
Нел спря до задния ъгъл на къщата. Колата, голямо комби, наистина беше спряла пред нейната къща. По циментовите стълби се качваше жена с тесни шорти и големи слънчеви очила с бронзови рамки. Зад нея се влачеше кльощаво хлапе с прегърбени рамене.
Трите спряха и известно време се измерваха с поглед.
Накрая Нел успя да проговори, макар да не каза това, което й се искаше:
— Струва ми се, че се уговорихме първо да се обаждаш.
— Радвам се да те видя, мамо — каза Лезли и завъртя очи, както правеше като петнайсетгодишна. Навикът й вбесяваше Нел и тогава, и сега.
Нел усети как старите болки изплуват на повърхността. Тя не беше добра майка на Лезли, съзнаваше го, но вече беше твърде късно да поправи нещата. Стореното — сторено, но пък Лезли се оказа нелоша. Е, оказа се някаква.
— В момента подреждам кашоните за един търг — заяви Нел и преглътна бучката в гърлото си. Моментът не беше подходящ да споменава, че се мести в Англия. — Пръснала съм вещи навсякъде и няма място за сядане.
— Ще се оправим някак. — Лезли махна с пръсти по посока на Касандра. — Внучката ти е жадна, а навън е адски горещо.
Нел смъкна поглед към момиченцето, към внучката си. Дълги крайници, кокалести коленца, предпазлив поглед. Нямаше никакво съмнение — на някои деца на този свят са им отредени повече трудности, отколкото би трябвало.
Кой знае защо в този момент в съзнанието й изникна образът на Крисчън — момчето, което завари в градината в Корнуол. Сирачето без майка със сериозните кафяви очи. Внучката ти харесва ли градините, беше я попитал той, а Нел не знаеше отговора.